Европейските субсидии ще наранят ли българското овцевъдство?

Европейските субсидии: игра на парадоксиЩе останем ли догонваща страна или още има шанс да си върнем старата с...Автор Лили Мирчева

Публикувано на 25 октомври 2016 

СподелиЕвропейските лидери, т.е. тези на които се чува гласът при определяне правилата на играта, трябва да се справят с парадоксален проблем – как да субсидират агросектора на фона на сръхпроизводството на селскостопански суровини и как да впишат икономиката на разпадащата се Европа в глобалния план на милионите гладуващи хора по света. От една страна

населението на планетата непрекъснато расте

като само между 1970 и 1980 година набъбва с 30%, след което се наблюдава известно забавяне и годишно нарастването е с повече от един процент. Сега броят на хората по света надминава 7,2 милиарда, сочи доклад на ООН. Доходите, които са другият важен фактор, определящ търсенето на храни, също бележат осезаем скок (повече по света и по-малко в България). Световният брутен национален доход на човек нараства за периода от 1970 до 2014 г. над 13 пъти. Между началото на 90-те и 2014 г., брутният национален доход на човек от населението в света се увеличава с почти 2,5 пъти.

Очаква се до 2050 год. населението на планетата да достигне 9,1 млрд души (трябва да се има предвид, че тук данните варират), което ще изисква увеличение на производството на храни със 70% в сравнение с това през 2005 година. Същевременно, цените на храните по данни на ФАО, която е организацията по прехрана към ООН, се увеличават за периода 1970-2014 г. с повече от 5 пъти. Само от началото на 90-те години до 2014 г.,

цените на храните се увеличават

над 2 пъти. Но винаги призивите към агросектора са, че гладните трябва да се нахранят.

Ние тук в България, често си питаме – защо ли се вдига такава пушилка на тема демографски бум и световна продоволствена безопасност, като ежедневно ставаме свидетели на масово напускане на населението от държава, която уж стои добре на европейската карта? Какви ли са хуманитарните съображения на пътниците с еднопосочен билет от Терминал 2 на летище София? Дали да изхранват човечеството или просто да спасят кожата?

Погледнато глобално трудно е да се повярва, че страните от третия свят, където земеделието е на равнището на каменния век, ще чакат до 2050 г., за да настъпи значителен прогрес и при тях. Но що се отнася до развитите страни- те се борят с другия парадокс –

как да се справят със свръхпроизводството на селскостопански стоки

и къде да намерят пазари за продукцията си

Тъкмо свръхпроизводството на млечни продукти и свинско месо, с което се сблъскаха страните в ЕС, ни дава да разберем, че безразборното увеличаване на производството на храни, без отчитане на регионалните аспекти, е абсурдно. За пример, производството на мляко в ЕС-9 между 1970 и 1985 година, нараства с 37%, а за сравнение от тогава до 2014 година се увеличава с 10%. При говеждото месо, нарастването за същия период е съответно 33% между 1970-1986 г., а от 1986 до 2014 г., производството дори намалява в ЕС-9 с 27 на сто. Възходящото и силно нарастване на производството в ЕС през този период се дължи не само на търсенето на пазара,

но и на

огромните субсидии наливани в агросектора

Разходите за Общата селскостопанска политика (ОСП) достигат до 70% от общия бюджет, което ясно показва какви са били приоритетите в Общността. Но стремежът за увеличаване на производството от фермерите, предимно заради субсидиите, доведе до спад в цените. Така започнаха да се трупат излишъци на продукция, а намирането на външни пазари за свръхпроизводството, наложи да се въведат експортни субсидии. Но пък това е предпоставка за

дъмпинг на световните борси, което води до унищожаването на местните производители

Така се затваря кръгът на парадокса – фермерите фалират, защото не могат да реализират своята продукция или да я преработват. В опит да излезе от ситуацията ЕК, чрез лостовете на ОСП, в средата на 80-те години въведе първите мерки за контрол на производството, известни като квоти – за мляко, захар, месо и т.н. На практика от 1992 г. се положиха основите на една нова цел на селскостопанската политика, която се измества от стимулиране на производството и се ориентира към постигане на по-висока устойчивост и по-високи задължения за фермерите за опазване на околната среда. Появиха се и първите мерки, които подкрепят инвестициите в стопанствата и хранителната индустрия, като стремежът е да се измести фокуса от производството към качеството на продукцията.

Възниква логическия въпрос – как в нашата страна да постигнем това и безпрепятствено да спазваме правилата на „зелената политика“ на ЕС? Все по-оредяващата маса на студентите от аграрните университети у нас повтаря учебникарските истини, че това може да стане чрез активното внедряване на иновационни технологии. Ако този подход е показал досега своя резултат в миналото, защо не го използваме и сега? Защо

съсипахме аграрната наука така, че сега се налага да се правят нови закони

за Селскостопанската академия?

В същото време на всяко тематично изложение по света, в Европа или у нас, се вижда, че ежегодно на пазара на световните технологии се появяват разнообразни разработки, които правят ефективен трудът на фермера. Казано на математически език – наблюдава се значителен ръст на инвестициите за модернизиране на агросектора. Създават се многобройни технологии, прилагат се иновации в областта на селското стопанство, които граничат с космическите открития.

Но става обикновена гледка у нас да виждаме как

рамо до рамо съществуват високотехнологични стопанства и ферми с примитивни уреди за работа

Тъкмо в тази неравномерност се крие глобалният проблем на земеделието не само в България.

Отдавна страните в ЕС се опитват да започнат изграждането на нова икономика, стъпила на знанието, на иновациите, на зелените технологии, а ОСП трябваше да се впише в тези нови приоритети. От 2004 година политиката на ЕС в агросектора почти напълно сложи край на връзката между производството и субсидирането, като подпомагането се измества от производство към стопанство, коментират наблюдателите.

При новите страни членки, каквато е и нашата, се въведе единно плащане на площ, известно като СЕПП. Това на практика отключи другият парадокс на ОСП – да се подкрепят доходите на земеделските производители и това да става чрез необвързано подпомагане на стопанство и единица площ. Тъкмо тези промени и

пренастройването на системата на подпомагане на ОСП се оказаха голяма грешка

а в България се родиха латифундиите. За останалите страни от ЕС се отчита, че им е коствало време, ресурси и пропуснати възможности…

Необвързаната подкрепа с производството се оказва необвързана и с доходите и необвързана с реалните икономически процеси, която вече повече от 10 години не показва, какво реално се постига и на каква цена. Вече открито се заговори, че е икономически ирационално да се разпределят над 40 млрд. евро годишно като директни плащания по начин, който не е обвързан нито с производство, нито с доходи, нито с някакви други рационални критерии и показатели. Оттам идва и голямата опасност пред европейското земеделие, което в последните 10-15 години изостава, губи позиции и става все по-неконкурентоспособно на фона на останалия свят.

Оказва се, че Европа е стояла като щраус, чиято глава е заровена в пясъка. ОСП не е отчела някои основни явления, които се случват в света през последните 30 години и по-точно – увеличаване на населението на планетата, нарастване на доходите, увеличаващото се търсене на храни и засилване на световната конкуренция.

Очевидно е, че борбата с глада дава тласък на иновациите в аграрния сектор, но това трябва да става равномерно и за всички страни в Общността. Дори и да отпаднат европейските субсидии, както все по-често се чува напоследък, ще трябва ли отделните държави да подпомагат агросектора? Повечето фермери казват – да, но пък други категорично заявяват, че

субсидиите изкривяват пазара

Същевременно науката трябва да бъде държавен приоритет, за да имаме известна независимост и място на Общия пазар. За пореден път сме на кръстопът и трябва да избираме – екстензивно или интензивно земеделие, иновации или остарели технологии. Но и тук споровете са разнопосочни. Накъде да хванем пътя – дали към биотехнологиите или към биоземеделието?

В Европа политиката е насочена към забрана на редица средства за растителна защита, у нас има частична забрана за ГМО. Тези мерки задължително водят до спад на продукцията. Как тогава ще се изхрани света, ако не обезпечим себе си? Как родната селекция и генетика или колкото е останало от тях, да искат повече пари от държавната хазна за нови изследвания? Нали битува мнението, че генното инженерство е единствения начин да се изхрани светът?

Богатите добиви на зърно в България през последните години карат мнозина да вярват, че това се дължи на семената, които са селекция на прочути международни фирми, т.е. от внос. Повечето

фермери загърбиха нашите сортове

и все повече от разработките на специализираните институти към Селскостопанската академия си остават само на книга.

Ако искаме обаче да наредим страната сред световните износители и да дадем своя принос в борбата за изхранване на нарастващото население на планетата, трябва да подредим собствената си градина. Дори да сме натикани в ъгъла на европейската трапеза и от нашия глас нищо да не зависи, пак трябва да го направим. Защото цените на храните в световен мащаб от средата на хилядолетието започнаха рязко да се увеличават, а аграрното производство в ЕС се забави, като на места дори смени посоката си. Наблюдаваме как цените на производителите станаха нестабилни и непредвидими. Същевременно разпределението на субсидиите води до огромни диспропорции. Необвързаното подпомагане не взема предвид нито разходите за производство, нито доходите на стопанствата, дори не се изисква да се произвежда, а само да се поддържа земята в добро екологично състояние. Но за това се плаща толкова, колкото и ако произвеждаш. Затова не е рядка гледка из нашата страна да се види неприбрана реколта дори в средата на зимата. Просто фермерът е изчислил, че субсидията му стига, а пазарът е непосилен терен за него. Така се роди и ново понятие –

фермери – рентиери, които живеят само от субсидии

Как в България да направим отрасъла по-конкурентоспособен, така че да произвежда на добри цени и с добро качество? Как да променим картината която имаме сега – на фона на огромните субсидии, потънали в земеделието, добавената стойност в агросектора за периода от 2006 до 2015 година се променя с едва 5%. Сумата на директните плащания, която отива в стопанства получаващи над средното плащане, достига 430 млн.евро от 580 млн. евро през 2014 г. Сериозен процент от земите, които се заявяват в Разплащателна агенция сега, са мери и пасища, които не се поддържат чрез пашуване, а се почистват по начин, който меко казано е спорен на добрите екологични практики и за това се плаща толкова, колкото и да отглеждаш домати, пшеница или ливадно сено. В отговор на това се появи обвързаното плащане, но дори и животновъди твърдят, че пак има редица несъвършенства и пропуски. Но докога ще продължи и този вид субсидия. Вече откровено се заговори, че подпомагането след 2020 г. спира или поне се

предвижда чувствително намаляване на бюджета

и заместването на субсидиите с финансови инструменти като пари за застраховане, кредитни линии, за управление на риска и др. Истината винаги се крие в детайлите, казват мъдреците. Затова трябва да не разчитаме особено на „европейски пари за българското земеделие“, а да защитим националните си интереси. По-важният въпрос пред нашите управници е как да се повиши качеството на живота на средната класа на земеделските производители, или как да се създаде такава? Има доста механизми чрез които дребните фермери могат да станат средни. Просто трябва да се приложат докато не е станало късно.

*Заглавието е на редакцията

Източник: Гласът на фермера

0 коментара към “Европейските субсидии: игра на парадокси”

ЙОРДАН МАЛДЖАНСКИ каза:22 октомври 2017 в 19:11Коментарът ви очаква одобрение.

Уважаеми собственици на Гласът на Фермера, с кголямо внимание и интерес прочетох тази статия защото се интересувам от аграрният сетор да не кажа че това е моят живот.Това което вие показвате и му давате гласност надали щеще да се хареса на парвоначалният сабственик В.РУПОВ.Този човек беше мой приятел и радетел на българското кооперативно движение,за което вие дори и не споменавате.Това което коментира незднайният за всички соросоиден идиот за сектора е добре заплатено и целенасочено да ликвидира българският аграрен сектор.Защо тези соросоидни идиоти не спомеднават нищо,че България не е имала никакви проблеми да реализира аграрната си продукция до 1989 година.Ние от старото поколение експерти сме обучени да правим производство и никой от нас не се е замислял за реализация и себестойност,защото тя беше толкова ниска,че нямаше страна която да ни бъде конкурент.Ето това ги накара да ни ликвидират,чрез продажници и сега се чудят как да накарат селяните да произвеждат и да ги хранят.Доходите на фермерите са с 50% по ниски от тези на заентите в промишлеността и за това селяните напускат и бягат към града.Тази тенденция е най -ярка изразена при нас защото сме имали друг модел на производство,което сега е ликвидирано.Единственото ни спасение кото нация и държава това е да си върнем старият модел на аграрно производство,дори да го предложим и на ЕВРОПА КАТО СПАСЕНИЕ, защото само той може да ни извади от този порочен НЕОЛИБЕРАЛЕН МОДЕЛ.Костатациите в публикацията са смешни и глупави защото целият свят сега търси храни и ТОВА Е НАШИЯТ ШАНС ДА СЕ ИЗБАВИМ И СПАСИМ КАТО ДЪРЖАВА И НАЦИЯ.България винаги когато е изпадала в криза се е спасявала със земеделие и сега то също може да ни спаси.Страните в Африка и други като ЯПОНИЯ,КИТАЙ,ИРАН,ИРАК,КАТАР и други,всичките искат български храни но ние нямаме производство да зодоволим тези търсения.България която се е изхранвала и е изнасяла храни днес се е превърнала в ХРАНИТЕЛНО ЗАВИСИМА СТРАНА ето това трябва да променим и да разберем,че ЗЕМЯТА Е ЕДИНСТВЕНИЯТ НИ РЕСУРС ЗА СПАСЕНИЕ КОЙТО НИ Е ОСТАНАЛ,ВСИЧКО ОСТАНАЛО Е ОТКРАДНАТО И РАЗРУШЕНО.ЕТО ОТ ТАЗИ ЗЕМЯ ТРЯБВА ДА ТРЪГНЕМ ДА СЕ СПАСЯВАМЕ КАТО НАЦИЯ И ДЪРЖАВА.ЗЕМЯТА ИМА НЕОГРАНИЧЕН РЕСУРС И САМО ИНТЕЛЕКТУАЛНОТО РАЗВИТИЕ НА ДАДЕНА ДЪРЖАВА МОЖЕ ДА ГО РАЗБЕРЕ И ДА СЕ ВЪЗПОЛЗВА ОТ НЕГО.ЗА ГОЛЯМО СЪЖЪЛЕНИЕ ТОВА ПРИ УПРАВЛЕНИЕТО НА БОКО ТИКВАТА НЯМА КАК ДА СЕ СЛУЧИ, И НИЕ КАТО ДЪРЖАВА ГУБИМ ЕЖЕГОДНО ПО 105 МИЛИАРДА ЛЕВА ОТ НЕГРАМАОТНО УПРАВЛЕНИЕ НА РЕСУРСА ЗЕМЯ.АКО ИМА ОЩЕ ТАКИВА КАТО МЕН ХОРА КОИТО МИСЛЯТ С ГЛАВИТЕ СИ, Е ВРЕМА ДА СЕ СЪБУДЯТ И ДА ПРОМЕНИМ МОДЕЛА, И ДА СПАСИМ БЪЛГАРИЯ И НАРОДА БЪЛРГАРСКИ.Отговор

Отговорете на тази тема

Този сайт използва "бисквитки" и други технологии за проследяване, за да направи разлика между отделните компютри, персонализирани настройки на услугата, аналитични и статистически цели и персонализиране на съдържанието и показването на реклами. Този сайт може да съдържа и "бисквитки" на трети страни. Ако продължите да използвате сайта, ние приемаме, че той съответства на текущите настройки, но можете да ги промените по всяко време. Повече информация тук: Политика за поверителност и бисквитки