Магическите езера на Танзания - Magadi, Ngorongoro и Masai

Глава Тринадест – Езерото Magadi, Ngorongoro и Масаи

Първите слънчеви лъчи, проникват в бунгалото ми е време за ставане.А никак не ми се става.Ранобудни птичета кръжат из въздуха и чуруликайки ме приканват да излизам от леглото и се отправям за закуска. По светло заобикалящото ме впечетлява още повече. Чак сега осъзнавам колко е диво и кой знае, какво ли дебне на всяка крачка.Водата срещу мен от соленото езеро блести и разпръсква хиляди сияния около мен.Ако зависеше от мен, бих останал тук, следващите дни.Така мислят и Американците, които срещам в ресторанта и от сутринта задават въпроси на водача ни, а предстоящата нощ, дали ще бъде поне малко подобна на изминалата.Подсмихвайки се, Африканецът казва да побързаме и по – късно сами преценим, къде е по – хубаво.Думите му звучат обещаващо си казвам. Изпивам на бързо две кафета, придружени от лека закуска -пресни плодове.Е по – хубаво кафе от Танзанийското за мен няма. Пишейки това сега, отново си сръбвам от него и отново се пренасям в дивото на Танзания.Десет минава и най – накрая сме се натуткали да продължаваме пътешествието си.Отново сме в цивилизацията и водачът ни предупреждава, че вече дълбоко навлизаме из Масайските земи и в никакъв случай да не снимаме хора без разрешение, защото може да ни довлече куп неприятности.Ще да е прав човекът. Погледите на Масаите, които подминаваме с колата, не излъчват нищо приятелско.Мигрирали от Централна Африка преди векове и установили се по –трайно в района на днешна Танзания, Масаите все още успяват да запазят вековните си традиции и начин на живот, доколкото днешния свят им позволява.Броят им значително намалява началото на 20 ти век, когато стават жертва на какви ли не болести, донесени от белите колонизатори и жестоката суша, разразила се по тези земи.Изгонени от плодородните земи, под Килиманджаро, началото на 20-ти век, Масаите намират начин да се запазят и борят срещу настъпващите промени.Спираме за кратък отдих в малко селище, където има банка и където, Водачът ни казва, последната такава за следващите няколко дни. Та на който парите са намалели, сега е моментът да се запаси с финикийски знаци.До нас е малко, масайско пазарче и с интерес забелязвам чудно име на Магазин –сергия. Мис Обама.Питам предварително собственика й, мога ли да снимам и той е съгласен срещу известно възнаграждение.Правя бърза снимка, плащам за услугата, от предоставената ми възможност и изпадаме в спор. Човекът не е щастлив на долар за снимка.Аз пък не съм щастлива, някой да ме изнундва и ядосано се прибирам в джипа, на безопастно разстояние от разгневения Масай.Не ми се виждат добри хора тези Масаи.Пътят ни продължава и водачът ни показва доста голямо селище и модерно при това. Бих го оприличила на модерен къмпинг за почивка.Селището се оказва, собственост на много богат Масай, който имал около 30 жени и всяка си имала къщичка, където да живее с децата си.Дори и училище имали.Не мога да си представя дори, за какъв брой деца става въпрос и какви са отношенията помежду им.Не е минало много време и отново сме спрели за почивка. Пред на се разкрива величествена гледка на езерото Magadi, много под нас и загърнато в мека пелена на мараня.Солено, както повечето из района и доста пресъхнало в момента ни обяснява водача.Езеро, където е разположена и голяма фабрика, притежание на корпорацията Тата.Няма и минута да сме се наслаждавали на прекрасната гледка, в обособено за това място и биваме заобиколени от голяма група амбулантни търговци, които продават какви ли не джунджурии.Моментът ни на прехлас пред природата е свършил и отново сме на път.Предстои ни да влезем в района на Ngorongoro.Опашката от джипове чакащи разрешение е голяма и предприемам кратка разходка в района на паркинга, където виждам малки сувенирни магазинчета и Чипс. Сещам се, почти две седмици не съм яла разни нещица, така любими ми и присъстващи в менюто ми къщи, че без и да се замислям купувам кутия, чиято цена си е солена.5 долара!Нищо друго интересно не виждам и явно и Американците са огладнели и сядаме в колата да обядваме на бързо с храната, която лично сме си избрали и взели от последния ни къмпинг.Явно не сме само ние гладни, защото 20 минути по – късно, близкия варел за боклук е пълен с празни кутии.За десерт си споделяме чипса, който принципно не влизал в тяхното меню в Америка, но тук им се услажда неимоверно, че дори започват истории, на кого от семейството им е любим.Времето е хладно, леко облачно и отново сме на път. Водачът ни пита, имаме ли желание след обяд да посетим местно поселище на Масаи, което не е включено в програмата ни.Дори преди и да съм си помислила дали искам или не, Докторът заявява, той плаща посещението от 50 долара, което Масаите искат за кола.Лично бих предпочела да пътуваме из дивото и наблюдаваме безброй животните около нас, но запазвам мълчание. Пътешествието не е само мое.Районът на Ngorongoro е част от екосистемата на Серенгети и място, където мигрират целогодишно над 2 милиона животни от съседна Кения.Също и единственото място, където правителството е оставило необезпокоявани в Танзания, Масаите да си живеят, както са го правили стотици години по-рано.Самата земя в едноимения кратер е много плодородна и още през 1892 година, там се заселват, първите бели земевладелци – немските братя Адолф и Фредерик Сиедентоф, които развиват бизнес години на ред и които организират често ловни игри на богатите си приятели от родината.1928 година за винаги убиването на животни става факт или поне официално влиза забрана за което. 2013 година, Кратерът е гласуван за едно от Седемте природни чудеса в Африка.Пътят ни е припречен от голямо семейство бабуни, които бавно пресичат и на края на дългата върволица от маймуни, най – старшият ни прави застрашителни знаци.Не само аз съм занемяла, ами всички сме притихнали в колата и никой дори не се осмелява да снима.За винаги ще помня тези огромни маймуни, бавно минаващи пред нас и като че ли казващи, Хора, кога ще ни оставите на мира.Малко познат факт и някак си останал из вън новините.2009 година, Дубайското Кралско семейство, отправя сериозна оферта да купи голяма част земя от природните резервати в Танзания и превърне мястото в скъпарска зона на сафари за отбрани Арабски любители на лова.Безобразието е чудовищно и проектът почти е пред изпълнение, възложено на Ortelo Business Corporation, близки до Кралското семейство.Почти 40 хиляди Масаи са застрашени от прогонване от родните им земи, стотици вековни дървета заплашени от изсичане и безброй животни, очакващи ги сигурна смърт.Все пак, злодейската идея намира отражение в пресата и милиони хора, от цял свят, подемат защитни дела в подкрепа на Масаите и Националните паркове на Танзания.2014, Правителството на Танзания обещава, че подобно нещо никога няма да се случи и природата ще си остане непокътната, както за нас, така и за идните поколения.Дали е така, когато играят арабските пари, само можем да се надяваме, алчността да не победи.Небето става все по- мрачно и след часове каране из пустошта, сме спрели пред Масайското селище, което имаме право да посетим и разгледаме.Американците тръпнат. Имам чувството, че това им е по – интересно и от невероятната природа около нас и многото животни, които ни съпътстват, всяка минута.Селището е разположено в долчинка и наброява около 50, традиционни Масайски къщи, кръгли и също, самите те, разположени в кръг.Водачът ни поверява в ръцете на сина на вожда на племето и казва, че принципно имаме час за разглеждане, но не и проблем, по – дълго да останем.Домакините ни, ни очаквали от сутринта, когато разбрали, че ще имат посещение.Според мен, те нищо друго не правят освен да чакат посетители и винаги са в пълна бойна готовност, да примамват минали наблизо туристи.Масайското общество е строго патриархално. Всички решения се вземат от мъжката половина и жените са едва ли не, са безгласна притурка към по-силния пол.За богат Масай се смята, този който има поне 50 стадно имане от кози, овце, крави.Масаите и до ден днешен не консумират друго месо, освен от гледаните от тях животни.Изцяло разчитат на стадата си. Много рядко консумират плодове и зеленчуци и с почти никакъв процент на костни заболявания!Отскоро се занимават със земеделие и отглеждане на картофи, ориз, царевица и зеле.Както и Танзанисйкото правителство твърди, най – главната причина да не бъдат изселени от националните паркове. Масаите не се явяват по никакъв начин заплаха за околното, защото живеят в пълна хармония с природата и никога, по никакъв повод не консумират месо, освен от отглежданите от тях животни.Посрещнати сме от група жени Масайки, облечни в традиционните им носии и поздравяващи ни с традиционните песни.От тези жени, такава мъка лъхти, че буца почва да ми засяда в гърлото.От малки, цялата работа пада върху плещите им. От домакински задачи, помагане в отглеждането на многобройните си братя и сестри, до ранното им моминство, когато голяма част от тях са подлагани на отстраняване на гениталния им орган за удоволствие и задомяването им, за избран жених за тях от семейството.Но тежкия живот не спира до тук за тях. След сгодяването им, са длъжни, за три седмици да построят нова къща за тях и жениха си и се отдадат на раждания, работа и пак работа.Много ми е мъчно за тях. Толкова тъжни лица никъде не съм виждала. Сините им носии са с прекрасен цвят на Танзанит, символизиращ водата –извора на живот. Целите са накичени в безброй бижута, ръчно изработени от тях и влезли в световната мода,чрез колекциите на Louis Vuitton и Ralph Lauren, последните 20 години.Пред всеки дом в малкото им селище има сергия, където жените изработват, какво ли не, през свободното си време, което и не ми е ясно, от къде намират.Идва ред и на мъжете от селото да ни приветстват и подскачайки, като изоглавени на неразделните си сопи, грачат в хор, песен, която лично никак не ми допада.Синът на вожда е около 30 годишен и говори английски, като учил в топ учебно заведение.Кати му задава безброй въпроси, на които той отговаря уклончиво и ни кани да посетим вътрешността на неговата къща.Докторът не е поканен с нас и с доза страх влизаме в ниската постройка изградена от кал, крави гавънца, човешка урина и кой знае какво още.Покривът е нисък, ние с Кати високи, както и Масаите.Не ми е ясно, защо са им ниски къщите.От малко предверие, където е и къта за дребния, млад добитък, току що родил се, се озоваваме в хола, където има огнище и къкри традиционното ugali-каша от корени с вода или козе мляко, обилно накацано от сто мухи и спалното им отделение, състоящо се от одър на земята.Никъде няма врата или поне преградка от завеса и сме поканени да седнем на спалнята на домакина ни. Смрадта става непоносима. Вътре е тъмно, пушекът от готвеното за вечеря, изпълва цялото помещение и кара очите ни да текат.Нямам сили да мръдна.Като отровена и упоена съм. Чувам, като от друга реалност гласа на Кати, че страда от астма и ако може да излизаме навън, където домакинът да продължи разказа си.Докторът ни чака вън и усещам по лицето му, че и неговият ентусиазъм за ден при масаите вече се е изпарил.Жените отново започват с песните си и ни подканват да си купим нещо ръчно, правено от тях.Красиви и шарени са стоките им. Кати си купува много плетени кошнички за подаръци, а аз се влюбвам в една рисувана чинийка с картинка селото им.Разходката ни продължава и вървим към училището, което е пълно с деца и на около 50 метра от къщите им.А деца, много се раждат тук и не много от тях оцеляват.Дори не биват кръщавани, докато не станат три годинки или както казват Три Луни да минат.Деца, чиито бащи често не е ясно кои са точно. В съзряването си и достигане период на зачатие, жените им имат вечери на истински сексуални оргии, с повече от един мъж на нощ, но никога не насилвани, срещу тяхната воля.Та деца много и весело ни чакат в класната си стая.Учителката им е още по-весела от тях и ги кара да ни поздравят с химна на Танзания.Черната –школска дъска е красиво изписана с Английската азбука и цифри от едно до двадесет.Слънцето леко се процежда от дървения покрива и осветява прашния под. Хилядите мухи, които жужат, ни побъркват мен и Американците, а на местните никакво впечетление.Никога няма да забравя, търкалящите се деца в пръстта, мощно накълвани и налазени от какви ли не паразити, освен мухите.Става ми лошо. Искам да се махам далече от този туристически капан.Почти излизайки от селото, погледът ми е привлечен от нещо много силно оранжевеещо се.Красива, ръчно изработена гривничка, веднага бива закупена за приятелката ми Зори.Започва лека сумотоха, че нямат да ми върнат ресто и синът на Вожда пак е цъфнал от някъде и ме пита за дъщеря ми ли е.Казвам, че е за приятелка и той обяснява, че това е детска гривна и да обиколим сергиите и намерим нещо подходящо за голям човек.В един момент се усещам, че Американците отдавна са извън селището и този човек всякаш ме води към покрайнините му и кой знае с какви намерения.Започва да ме хваща страх, защото осъзнавам, че около нас никой не е останал.Запазвайки пълно самообладание, му казвам, че гривничката много ми харесва, не искам ресто или друга, но щом той смята, че е лош късмет да я купя, а тя не става за бъдещия й получател, ще му я оставя и с парите които съм платила, да правят каквото те решат за селото си.А цените при Масаите, са изключително завишени.Този човек продължава да бъде много настойчив, че трябва да ми покаже и още неща и вече не пазя и самообладание,а си плюя на петите и в панически бяг, напускам тъжното селище.Американците споделиха, че също се притеснили, като съм изчезнала от полезрението им и се канели спаителна акция да предприемат.Ох, направо ни олеква и на тримата.Не можем да се наприказваме, колко сме изплашени от погледите на Масайските мъже, като приличат на дрогирани и безмълвните жени, бродещи като сенки.Селото започва да остава все подалече от нас, с неговия прах, смрад, мухи и тъга.По – тъжно село, едва ли някога съм виждала. Едва ли втори път би посетила нещо подобно, при каквито и да е обстоятелства.Късен след обяд, слънцето е разкъсало облаците, които цял ден ни съпътстват и е време да се отправяме за заслужена почивка.Грациозни жирафи, мимоходом хвърлят срамежливи погледи към нас, а група големи котки мързеливо си почиват на сянка и размишляват, кой им нарушава спокойствието.Водачът ни уверява, че от следващия ден, животните около нас ще стават още повече и да зареждаме камери и телефони.Джипът се носи из прахолях и пушилки и пристигаме в лагер, който никой от нас не е очаквал така да изглежда.Летвата много се е дигнала от предния ден.Ще спим, в така наречен, мобилен сафари лагер. Подвижни бунгала,сменящи локацията си на всеки няколко месеца, според миграцията на животните. Леко наподобяващи палтки отвън, но вътре изненадващо, луксозно пригодени.Биваме приятелски посрещнати от домакините ни с топли кърпички за освежяване и настанени по къщичките ни.След ден като този, пълен с емоции незабравими и много странни, сядаме на по питие от изключително заредения бар на мобилния лагер.От пиле мляко предлагат и в шест пускат генераторите и става светло от всякъде.Пийваме отлежал ром, Док пуши пуричка и прогонва с дима си, наобиколилите ни комари. Говорим за видяното през деня и виждаме в далечината още един джип да се задава.Семейство Холандци, минаващи 60-те се присъединяват към нас на по питие и ни разказват, че това е 16 им посещение в Танзания. Любители на птици се оказват, а Танзания наистина има какво да предложи от към пернат свят.Станало е тъмно, любезните домакини напалили огън пред нас, чийто пламъчета осветяват изморените ни лица и сме поканени за вечеря.Отново не съм очаквала, подобно сервиране по всички правила и закони в обслужването.Вечеряме бавно, наслаждаваме се на момента и хубавото вино, което придружава вкусната ни храна.Толкова е тихо, безброй звезди и вече познатите мен, от предната нощ, звуци на Саваната.Лягам си рано в удобното легло и мисля за живота.По някое време, всички ще си отидем от тази Земя, но Саваната ще остане и дано си остане такава непокътната от човека.Кога съм заспала и аз не знам, но се събуждам по тъмно, няколко часа по - късно и чувам шумове пред входа на къщичката ми.Стъпки. Страх ме е обзел и се завивам през глава под юргана.За съжаление, стъпките обаче продължават, стават все по- ясно отчетливи, все по наблизо и дори долавям животинско сумтене.Паниката ми се покачва до ужас. Не са ми дали радиостанция, по която да се обаждам при беда и мисля колко силно бих могла да крещя и дали някой ще ме чуе.Минути, които ми се струват вечност. След което отново тишина.Почва да ме гложди любопитство, кои бяха неканените гости пред вратата ми, които щателно проучваха, а кой е вътре.Отговорът на тази мистерия не закъснява. На сутринта сме уводомени, че група лъвове наминали през лагера ни.Поспрели точно пред моето бунгало, починали за миг, под зоркия поглед на охраната на базата и изчезнали в нощта.Не съм била единствената будна и изплашена нея нощ. Както малките котета ме обичат и намират, оказа се, че интерес към мен питаят и големите им братовчеди.

Отговорете на тази тема

Този сайт използва "бисквитки" и други технологии за проследяване, за да направи разлика между отделните компютри, персонализирани настройки на услугата, аналитични и статистически цели и персонализиране на съдържанието и показването на реклами. Този сайт може да съдържа и "бисквитки" на трети страни. Ако продължите да използвате сайта, ние приемаме, че той съответства на текущите настройки, но можете да ги промените по всяко време. Повече информация тук: Политика за поверителност и бисквитки