Мексико - джунглата Lacandon и селището Lacanja Chansayab

Глава Шестнайсет – Пътуване към джунглата Lacandon и селището - Lacanja Chansayab

В тази глава съм се забравила.Толкова е хубаво там, безопастно и исках да разказвам, разказвам.Но думите не са ми стигнали да пресъздам, мириса на джунглата, цветовете на около и всичко, което ме остави без дъх там.Никаква трудност, човек сам да го прави.Съжалявам, само, че една нощ спахме там.В последствие разбрах, още какви тайни крие това село.

Правим си обилен обяд, който аз съм поръчала на чист испански, или по-точно всичко което съм видяла в менюто е на масата ни. Печени пиленца, още цвъркащи от съседната скара, печени картофки със сирене, много бобово пюре и прясна салатка, бива доволно пометено от нас.И идва време да се безпокоим.Идва тази част от пътешествието, на която ще се доверим само на благите думи на един непознат.За всеки случай, съм огледала, многобройните туриситически агенции по централната улица на Паленке и ако не сработи неясния ни план, имаме вариант за група, която се предлага на всяка крачка, за следващия ден.По някаква си наша логика отиваме на автогарата-гараж, където сме пристигнали от Окосинго, но ни бива обяснено, че града разполага и с трета автогара, за която не сме и подозирали и от където би трябвало да тръгнем.Ако има транспорт, уточняват любезните служители.Линията към границата с Гватемала, не била много на често.Та ако имате път към Паленке и разчитате на транспорта, както ние, автогарите са три и разположени в радиус един километър една от друга.Голяма – Централна, обслужваща далечните дестинации и на която ще видите луксозните автобуси на Адо и подобни конкуренти, втората за чието съществуване, вече знаехме и която наподобява гараж и трета, която е под един навес и наподобява селска стоянка на къра.Като нас, да чакаше супер нов и модерен микробус и след закупуване на билети, раниците ни качени на покрива, а ние настанени до шофора.Чудя, се защо собственикът на хотел Маргарито в Окисонго, обясняваше, че транспортът за Frontera Corozol, бил трета клас.Супер е микробусчето, има си климатик и ето ни отново на път и нови 150 километра пред нас.По разписание го дават за три часа, но пътят е супер празен и се движим доста бързо, по познатия ни вече път към Окосинго, който някъде трябва да свие посока Гватемала.Излизайки от Паленке, 15 километра по-късно, телефоните губят синал и времето минава час на пред.Защо джунглата Lacandon, е под друг часови пояс не мога да кажа.И не съм сигурна и дали това е официално.Живеещите там обаче, си имат техните правила.И сега загравям, човекът от Окосинго, какво е имал предвид, под трета клас.Пътят според него и стандартите в Мексико, отвеждащи ни в края на Мексико се води така.Но тук не мога да не си помисля, какво пък значи, третокласен път в България.Не мога да не изкажа, отново захласа си от Мексиканските магистрали, второ разрядни пътища и трети, от които, другата Америка има какво да се учи.Пътуваме в късния следобяд, през ниски планини, огромни площи засадени с царевица и доста военни пунктове ( не полицейски проверки ), които не ни обръщат никакво внимание.Отвреме на време спираме да оставим някой, качат се нови пътници и като познатото ми от Боливия и Перу, веднага биваме нападани от продавачи на храна.Какви ли лакомства не продават, но така сме хапнали със Спътника, че нищо не може да ни изкуши за момента.Явно обаче, шофорът ни е гладен и за няма 20 минути, успя да хапне не една, а цели 4 варени царевички за цена около половин долар и съвсем небрежно да си изхвтрля кочаните през прозореца, в близкото поле.Все по – навътре и по-навътре навлизаме в сърцето на джунглата.Джунгла, приютила в себе си, най-голямата дъждовно планинска гора в Северна Америка.Започваща някъде от полуостров Юкатан, че стигаща чак в Гватемала.Гора, даваща живот на толкова растения и животни.Или някога давала.В момента, 60 % от нея е изсечена и едва около 3000 ягуара, все още бродещи свободно из района.Знам, че трябва да бъдем оставени на кръстопът, където почва официалния вход на резервата и от където следващата сутрин ще поемем към Bonampak ( една от най-интересните си по вид загадки в Мексико и единствена по рода си ).Стигнали сме до този кръстопът, раниците ни свалени и както съм чела в Лонли Планет, би трябвало да гъмжи от таксита, които да ни закарат в близост до индианското селище, където нощуват авантюристи, като нас.Навалица от таксита няма, но чака червена кола, като точно нас да чака.Заплащаме такса за посещението ни на Индианска земя и с голямо самочувстие съобщавам уверено, мястото, където искам да нощуваме и за което знам, отново от Лонли Планет.Шофорът обяснява, че може да ни заведе на по-хубаво място, но не знам дали от инат или глупост, продължавам да държа на моето.Грешка, грешка, грешка, голяма грешка от моя страна.Биваме оставени след няколко километра в средата на нищото и любезна Мексиканка, наследничка на истинските Маи, ни показва много симпатично бунгало.Явно, все пак сме си научили урока от първата ни нощ в Мексико, в Ел Тахин и не плащаме преди да видим.Добре, че и вървим няколко минути, та да ми светне лампичката.Мястото е много хубаво, ако пристигате, късно вечер. Спите, хапнете и на сутринта към руините, които са от там, на няколко километра.Проблемът е, че сме стигнали много рано в джунглата при индианците и има поне още три часа до здрач, а самото селище, по информация е на три километра.В действителност, поне седем.Та искаме приключения, искаме да видим самото селище, което е едно от трите, населявано от т.н Истински хора и комплекса по средата на нищото, не е нашето място за нощта.Искренно се извиняваме на жената и с бавен ход, под тежестта на раниците ни, тръгваме по пътя.Дали е правилния път и ние не знаем и не спираме да се ядосваме, защо сме слушали Лонли Планет, а не шофара.Късметът и този път работи за нас обаче и след няма десет минути, по пътя се задава такси ( резерватът гъмжи от таксита ), карано от най-симпатичния беловлас дядо, носещ си огромна диня, подрусваща се на предната на предната седалка, до него.Уведомява ни, че наистина сме късметлии, защото бил последният прибиращ се към селто и ни пита, а ние на къде сме се запътили.Ами, където ни заведеш.Веселият и разговорлив старец се подхилква и с гордост казва, че племенникът му е заможен човек и дава бунгала в центъра на селото, а освен това държи и единия магазин.Всичко е решено и сме оставени в отключеното буннгало, а дядото отива да си търси роднината, на който е редно да платим нощувката си.Бунгалото ми се вижда прекрасно.Основи камък, дървени стени с очебийни прободни, през които се прокрадва слънцето и ламаринен покрив. Е какво повече човек да желе в една джунгла.А и разполага с баня, ток, комарник и прекрасна дървена веранда, оживяла от буйните, обрасли я цветя.Племенникът се задава, носи ни чисти, почти нови хавлии, миришещи на слънце и свежест, сапунчета и ни обяснява, кое къде из селото.Чувставаме се, като в 5 звезден хотел.И както казва Спътникът-време е за бира.Отива към магазина на стопанина ни за нощ, а аз влизам за освежаване в огромната баня, където дори освен студена вода, има нещо подобно и на леко топличка.Lakanja Chansayab, е населявано от около 300 човека и водещо се най – голямо от трите села из огромната джунгла, приютила, последните от наследниците на Маи.Последните, истински пазители на знание, език и традиции.Разнородна маса от хора, намерила преди векове, спасение от Испанците.Последните, истински познаващи джунглата, която се явява толкова апетитно парче за правителството и полулегалните революционери от Zapata.С настъпването на белите завоеватели, най-смелите от останалите Маи, влизат в дивото и първите им контакти със сегашния свят, биват едва началото на 20 век.Живеейки, подчинени на законите на природата, тяхното оцеляване е било успешно. Дори богато, може да се нарече.Но, белият човек е консуматор от край време и за нещастие, началото на 40 – те години срещите между последните чисти Маи и белият човек зачестяват и освен жълта треска, биват избити, от какви ли не зарази,към които нямат имунитет.Появяват се Католическите свещенници, които дават лекове за вяра.Броят- оцелели Индианци, през 1943 е едва 630, документирани хора, останали живи,след довлечениет им болести.Държавата всячески се бори да завземе водата, която е толкова ценна за Мексико и от която имат такъв недостиг из цялата страна, а повече от половината, бълбучеща из този край на страната.Революционерите, след неуспешния преврат, също борещи се да намерят дом из джунглата и завземат територии.Със сигурност, малкото оцелели, чисти наследници на Маите и до сега не им е лесно.Третокласният път, който ми се стори супер е построен 1998 и от когато Правителството, наистина започва да взема някакви мерки, под натиска на света за опазване на това невероятно природно богатство, все още останало доста запазено и до наши дни.Усещам се, че много дълго съм размишлявала на верандата, докато си суша косата, а от Спътника ми, ни следа.Обезпокоително.Какво правя в сърцето на джунглата без телефон и почти никакъв Испански?Почва да ми става страшно и се каня да започвам издирвателна акция, докато не го виждам да се задава с пълна чанта и усмивка на лице.Разказва ми, че като резерват, бира се продавала, само на едно определено място, доста далече от симпатичното ни бунгало и срещу записване данни от Паспорта!Съчувствам на Индианците, при които макар и да няма големи жеги, все пак друго си е чаша пенливо и студено пиво.Вечерта, леко взема да напредва и започвам освен разни шумове от джунглата, които се носят и чувам, и да усещам ясно аромата, около нас.Правя подробни снимки на заобикалящото ни около бунгалото и излизаме на разходка.Никой няма по улицата, освен паркирана линейка, потънала в прах.Натъкваме се и на втори магазин, освен този на на нашия хазайн и разбираме, че наоколо има и ресторант!А селото се оказва не малко.Дори с около 300 жители, територията на която се е разпростряло е огромна.Тук, там накацали къщички, като нашето бунгало и тук там големи салетни чинии.Все пак оъсзнавам, макар да нямат телефони, то все пак имат някаква връзка със света.Става много тъмно и отсядаме в ресторанта с три маси, където сме само ние клиенти и където биваме обслужвани от истински Индианец, носещ традиционната дреха за района - Xikul.Представляваща, чисто бяла, широка роба и върху нея спуснати дълги, черни коси, излизащи от скалпа му.Домакинът е много сърдечен и сяда на приказки при нас.Него му е супер чудно, какво ни е накарало, само двамата да вечеряме при него, а не сме си седели в големия туристически комплекс, намиращ се на края на селото.За нас, неговата информация е новост и му обясняваме, че не сме част от група, а групата сме ние.Мисля в този момент, печелим уважението му за куража, който пътува с нас и става много словоохотлив.Разказва ни за младостта си, промените от 20 години, осигурили му до известна степен по-добър живот и липсата на бира в заведението му.С настъпването на глобализацията и туризма, местните губят много от вековния си начин на живот, но получават и разни нови благинки.Една от първите благинки,навлязла в най – голямото село по рода си в джунглата била – Бирата.И сладко се усладила на съселяните му.Така се усладила, че им вдъхнала кураж, да задяват бели туристки ( тук не знам, кои, кого, първи е почнал да задява.Предполагам, историята има две начални точки) и от там дошли проблемите.Като да слушам, защо вече не продават бира из Националния парк на Килиманджаро,където изпитах жажда осем месеца по-рано.Проблеми, които толкова ескалирали, че да се въведе отново мир и спокойствие, самите старейшини, взели това решение.Както, той го каза-нашите момчета, като не могат да носят на бира, ще се простят с бирата.Само чужденници, като вас имат право да си купуват, от едно, единствено място в селото и нямам против и вие да си пийвате, докато хапвате сладко при мен, гозби от жена ми.Още не беше завършил изречението си и летя към бунгалото ни, което е на не повече от 500 метра от ресторанта.И в този момент ме хваща страха.Вече е тъмно.Не знам и не виждам къде ходя из тревата и нищо чудно да настъпя някоя отровна змия от които една джунгла гъмжи....Страх.Довлачвам обаче бирите ни, закупени по-рано от Спътника и му казвам, че повече не мърдам от ресторанта и ще вървя само след него на връщане.Ако нещо ни напада, аз да бъда втора жертва.Жената на Индианеца ни приготвя нещо вкусно и всичко мирише божествено.Отново сме пригладнели и тръпнещи в очаквсне на топла гозба, която и не закъснява.Нещо подобно на такоси, но както разбираме, правени на тиган и с много сирене.Мълчаливо, опразваме чиниите и слушаме вечерния глас на джуглата.И звезди, толкова много звезди.Всичко е толкова прекрасно и само ние двамата, докато не виждам огромна, черна сянка, бавно да лази по циментовия под, в твърде голяма близост до мен.Скачам, подскачам, поне не пищя, но знам страховете ми са се материализирали.Огромен паяк, като на смъртоносен да ми прилича, бавно се разхожда.Спътникът отива да изследва и колкото да са му симпатични тези твари и той е под страх.Решаваме, че трябва да кажем на смейството, което си вечеря, някъде вътре в къщата си.Докато ги извикаме и представям си, те колко са се изплашили, какво ни се е случило, последните 30 минути, от как са ни оставили да вечеряме на спокойствие.Имам чувството, Индианецът е в режим за провеждане на война, срещу неизвестното, което толкова ме е изплашило. Паячка се е скрила, но ние му показваме снимки, как сме видели, че се е запътила към тях.Човекът се хили и искренно се хили.Благодари ни за загрижеността, на тях нещо да не им причини, но ни обяснавя, че Шарлотка или аз както чух нещо от сорта, била добра паячка и обикновенно, вечеряли с досадни насекоми.Нямала интерес към хора, а дори при случаен контакт с хора, освен едно голямо подуване, за не повече от два часа, нищо по-лошо от това, не би могла да причини на човек от ухапване.Хм, уж му вярвам, ама си мисля, процепите по нашето бунгало, колко ли Шарлотки са извикали тази нощ.Ползвайки тоалетната в къщата им, хвърлям едно бързо око, как живее, собственик на ресторант в сърцето на най-голямото Индианско село в Мексико.Доста голямо семейство е насядало в огромен хол, по средата на който има опънати хамаци и си гледа сателитна телевизия в събота вечер.За мой ужас, съзирам по тавана, не една, а поне още две Шарлотки, кротко дремейки и чакайки комаревич да излезе на нощен лов.Прощаваме се, със собствениците на ресторанта и си поръчваме закуска за идната сутрин.А вечерта е млада и моля Спътника, който след обяд е бродил из селото да търси пиво, да ми покаже района.Сега се убеждавам, че селото е наистина голямо и доста голямо училище има, но разбира се тъмно по това време на денонощието.Къщите са номерирани със знаци от Майската писменост, която изучавах преди много години и не знайно защо, пак сме се озовали пред къщата, в която се продава бира.Спътникът смята, че това ще е знак от съдбата и почуквайки на врата,през малко кепенце се подава продавача и изпълнява последната ни поръчка за вечерта.Идва време да си ходим, към отключеното ни бунгало, седяло така цяла вечер.Звуците, които чуваме в съседство ни изпълват със страх.Истински страх.Нещо нечовешко се случва от съседната сграда до нас.Веднага включвам за записване към телефона ми и като точно в същия миг, от сградата излиза Индианец и ми прави знаци да се махам.И Спътникът ме съветва да не ходя в края на верандата, а си пия бирата и лягам да спя.Какво беше това, не ми дава мира.Звучеше като заклинание от многобройни гласове, излъчващи невидима сила и явно молещи се за нещо.Решила съм, че на сутринта ще питам, собственика на ресторанта, каква функция играе, съседното до нас бунгало и на какво точно сме били свидетели.Забравила съм думите, че моят другар, трябва да е пръв в неизвестното и се засилвам към банята ни, от където четирикрако животно избагва между краката ми.Джунглата, взема все повече да ме плаши с нощния си живот.Какво друго ми остава, като ме е страх и искам нощта да свърши, когато нямам охрана, като в Танзания.Завивам се през глава си се заричам, да влизам в руното на нормалните хора, ходещи си нормално тук и там, като част от група.Самата знам, подобни обещания важат до следващата сутрин, докато не изгрее Слънцето, с новия си ден и аз измисля нови подвизи из неизвестното.Лека нощ джунгла.Обичам те и пак ще се върна при теб.

Texta mi se stori kus, tolkova mi be interesno.Ne, ne hodi s grupa, no ti si go znaesh!Unikalni emocii, streshti, poseshteniya....

В тази джунгла правят интересни преходи.Отиваш там,намираш си Индианец водач и се почва.В Мексико,всичко си течеше гладко по моя си план.Имам съжаление,само за едно.Трябваше да останем още поне нощ при Индианците.И човекът в Окосинго,който ни каза да х…#

Отговорете на тази публикация

Strahotni prejiviavaniya! Nie niamahme i 1/10 ot tvoite emocii!

Още много интересни неща предстоят,за които ще разкажа.

elena2 Goria ot neturpenie!

Може би утре ще седна да разкажа за Bonampak, първа причина да сме при Индианците.

Отговорете на тази публикация

Много хубав разказ

Благодаря.Като имам настроение ще продължа.Следва най интересното и много рядко посещавано.

И ви предстои чудесно новогодишно пътуване

Да,това за мен ще е ново.Никога не съм ходила в Скандинавска страна и ще ми е интересно.И мисля съм избрала голяма красота.Хубава програма имаме.Дано сме късметлии да видим Сиянието.И то само месец остана.

С голямо удоволствие чета разказите ви.Възхищавам ви се и чакам да ни разкажете и за Исландия.Тя ми е мечта и дано скоро се сбъдне.Все още сме на етап проучване и ще съм доволна,ако научим още интересни неща от вас.Весело и вълнуващо пътуване ви пожелавам!

Много благодаря за милите думи.Да си призная почти нищо не знам за Исландия.Отивам заради крадотата й и на Нова година да не сме си в къщи.Но ще седна да попречета за тази страна,за да мога да мога да изразя мое мнение.Прекрасни празници и на вас и много любов и топлина в сърцето.

Отговорете на тази публикация

Отговорете на тази тема

Този сайт използва "бисквитки" и други технологии за проследяване, за да направи разлика между отделните компютри, персонализирани настройки на услугата, аналитични и статистически цели и персонализиране на съдържанието и показването на реклами. Този сайт може да съдържа и "бисквитки" на трети страни. Ако продължите да използвате сайта, ние приемаме, че той съответства на текущите настройки, но можете да ги промените по всяко време. Повече информация тук: Политика за поверителност и бисквитки