ВНИМАНИЕ!!! Дълъг текст?)След като, не отдавна един мой пост за Индия и по-специално Варанаси разбуни духовоте, и някои хора изобщо не бяха доволни, понеже за тях Индия е прекрасна, обещах да постна пътепис, който не бях довършил. При писането обаче се поувлякох и взе, че се оформи прекалено дълъг пътепис, да не кажа направо, че то ще вземе да стане книга. Реших да публикувам пътеписа, просто като постове, та ако първата част ви стане интересна, да прочете и следващата, когато се появи. Та...приятно четене, на който ще чете...
Incredible bullshit- Част 1ва
Всички сме виждали страхотни снимки на приятели, познати илинепознати, заредени с емоция, усмивки и красота от Incredible India. Чували сме или челиистории, колко прекрасна е тази страна, колко невероятно мили, усмихнати игостоприемни са местните. Как екскурзията в Индия е била като един чудесен сън,от който не искаш да се събуждаш. Е, аз ли съм толкова изчепен (дума отсеверозападния речник, дефинираща човек, с различни разбирания от на останалитеили човек- несъглам/друга дума от северозападния речник със същото значение/),толкова ли нямам очи за красивото и сърце за доброто…? Вярвам, че не е така.Или поне се надявам да не е. Едно обаче знам за себе си със сигурност и то е,че не ми пука кой какво ще си помисли. Дали някой ще ме упрекне за начина покойто аз видях нещата, защото начина по който той ги е видял е съвсем различен.Или поне му се иска да изглежда поразличен начин в очите на останалите. Не ми пречи да си кажа, че мечтанатаваканция в страната в която отдавна исках да отида не беше това, което се надявахда бъде и не си изкарах чудесно. Все ми е тая, че приятелите няма да мизавидят, а иначе завистливите такива тайничко ще се израдват. Да се радват.Нещата са такива, каквито са. А през моите очи, Индия е абсолютна клоака. И незная, дали тези, които твърдят обратното просто лъжат, защото не искат да сипризнаят, че екскурзията им е била истинско разочарование, дали са простохипита по душа, виждащи само доброто и красивото във всичко около тях или олинклузив туристи водени по специално подбрани туристически маршрути, следващикато овце гид с чадърче или флагче. Зная само, че това, което аз видях иизпитах там е съвсем различно от всяка реклама в интернет представяща ни тазистрана като един рай.
Мога да кажа, че имам приятели из всички точки на нашатамикроскопична планетатка. Доста от тях пътешественици, обиколили не едно и двеместа по света. Хора на всякаква връзка и от различни прослойки на обществото.От тези от тях, които са били в Индия съм чувал различни неща. Само един близъкприятел от Естония, обаче се опита да ме предупреди, че Индия е наистинаразлична, от всичко, което съм виждал. Че трябва да се подготвя добрепсихически и че нещата, които ще видя, няма да са това, което съм очаквал. Но,най-вече ми каза, че за да разбера какво значи Индия, просто трябва да отида ида преценя сам за себе си. Така и направих, смятах, че съм напълно подготвенпсихически и не се притеснявах от нищо. Оказа се, че нищо не може да теподготви за това място. Нищо!
Ако ви предстои пътуване в Индия, ако смятате да гонаправите с раница на гръб без екскурзовод и предварително начертан план илипросто ви е любопитно да се запознаете и с другата гледна точка, заредете се смалко повече търпение и продължете да четете. Защото все пак и на най-лошитеместа може да откриете доброто. Така, както аз го открих, но не в лицето наиндийци, а на българи. И то българи, от които малко хора биха го очаквали.
Но да започна от самото начало.
Пристигнах в столицата Делхи рано сутринта, около 4ч. Имахсреща на летището с приятел от Литва, с който сме работили заедно въвФинландия, а след това на две различни места в Норвегия. Поднасяме си на акълаи за това станахме добри приятели. Няколко дни преди да тръгна за Индия, муказах, че ще ходя там и той реши да тръгне с мен. Резервира си билета на същияден и готово. След няколко дни бяхме в Индия. Неговият полет пристигаше малкослед моя, час, час и нещо, та трябваше да го зачакам малко. След преминаванетона коридора при слизането от самолета, при паспортния и визов контрол, летищетое приятно и по нищо не загатва за това, което те чака отвън. Огромни сребристидлани в различни жестове показващи се от стената над гишетата за паспортенконтрол, придават приятна, гостоприемна атмосфера. Тоалетната, съвсем те карада се чувстваш като у дома (ако си българин или поне източно европеец), тъйкато тоалетната е като нашите от едно време, а на много места и днес. Точнотака, от онези за клеченето, които предизвикаха джангър до небето и засегнахахиляди патрЕоти, когато онзи чешки артист ни беше изобразил страната катоклекало. Аз никога не съм му се сърдил. Преминах контрола и излязох напортала на пристигащи да чакам Стасис.Там се бяхме разбрали да се чакаме. И понеже, най-голямата причина за огромнотоми желание да посетя Индия бе храната,започнах да обикалям и да търся нещо индийско за хапване. От много време обичамтази кухня. Мисля, че първата наистина вкусна индийска храна, опитах вДюселдорф, Германия преди доста години. Взех си някакъв готов roll, понеже по това време почти нищодруго на летището не работеше. Нищо особено, даже нищо индийско. Освен това,очаквах в Индия да е изключително евтино, ролът обаче струваше около 5 долара,като обърна рупиите в долари. В един момент реших да си покажа носа навъндокато чакам. Първото ми докосване до индийския въздух. И реалност. Бешетолкова влажно, че за секунди усетих, как ръцете ми стават мокри, все едно съмсе изпотил. Беше средата на Юни, дъждовният сезон в Индия. Не си бяхме правилитруда да проверим какво е времето, защото той разчитал на мен, че ще знам, тъйкато той реши да тръгне в последния момент, аз пък предполагах, че той щенаправи едно проучване в дните преди да тръгнем. Не ни интересуваше какъв сезон е всъщност.Дори беше по-добре, защото жегата все пак беше поносима. Дъжд валеше рядко иобикновено през нощта или един як порой за 30 мин и готово. Та откъм време гоулучихме. Моят план беше да вървим пеш, по няколко километра на ден. Исках давървя, да усетя всичко. За това не си правя планове аз, ама…
Стасис пристигна и сезапътихме към метрото, следвайки табелките. Пред летището е тъпкано с хора,надпреварвайки се да офертират транспорт до града. Адски настойчиви са. Имавероятност да вървят рядом с вас дълго време. В Индия не трябва да изглеждате,като човек, който е възможно да поддаде! Трябва да сте изключително убедителнив отказа си, да не кажа дори груби. Тези хора от не, не разбират.
Добрахме се до метрото с едно претъпкано автобусче, беше врамките на летището. Метрото от летището беше полу-празно. И сравнително чисто.Когато излезе на повърхността, гледката бе красива. Преминава се през нещо катоджунгла на път за централната гара. Трябваше да слезем там, тъй като си бяхмерезервирали хотел не далеч от нея. Аз обикновено, хотел или хостел сирезервирам след пристигането в страната, в която отивам, но Стасис предложи вИндия да не рискуваме и поне първите две нощи да имаме нещо подсигурено. Следтова планът беше Couchsurfing(за тези, които не знаят, това е сайт, в който пътешественици от цял святсподелят жилищата си, аз съм приютявал не един и двама каучсърфъри в Свалбард).Исках да отседнем при някое семейство, за да усетим културата по-отблизо.
Нашата спирка дойде и се запътихме към изхода наметрото, следвайки стъпките по пода,които показваха вярната посока. Чувствах се щастлив и страшно развълнуван. Имахогромно желание да посетя тази страна. Тъкмо бях изчел ‘‘Шантарам‘‘ и бяхвизуализирал Индия в главата си. Бях готов да видя неща, които не могат да севидят другаде. Знаех, че има тежки гледки. Гледки, за които повечето хора не саподготвени. Гледки, които много хора с по-слаба психика изобщо не биха понесли.Бях решил да съм корав и да не забравям, че не мога да променя нищо от това,което виждам. Качихме се по стълбите водещи към изхода на метрото и отворихмевратата към Делхи. В този момент, в главата ми каша! Буря от емоции. Стотиципротиворечиви чувства. Тотално объркване! Не знаех на кой неврон да вярвам.Лимбичната система в мозъка ми тотално изключи и в един момент емоциите мипросто се преплетоха. Щастие, тъга, вълнение, разочарование, обърканост, страх,решителност, колебание, учудване…Гледката открила се пред очите ми не бе основния източник на емоции.Зрението бе само едно от сетивата, които изпитваха нещо неизпитано до сега.Слухът и обонянието ми бяха не по-малко шокирани и объркани. Миризмата бетолкова силна, толкова различна и непонятна за мен. Такава диверсия от миризми!Не мога да кажа аромати, защото нито една от тях, не бе приятна. Невъзможно еда се определи или опише това, което се носеше във въздуха, но някои отмиризмите, които се преплитаха в една голяма смрад, разпознах. Човешка тор,изгоряла гума, къри, бензин, хашиш, евтин одеколон, прах и влага… всичко товапреплетено в едно плюс още стотици другимиризми, които освен в носа ми, се бяха впили дълбоко в кожата ми. Имахусещането, че всички спори през които тялото ми дишаше, бяха запушени.
Хилядите клаксони от участващите в движението автомобили,камиони, автобуси, мотопеди, рикши, дори звънци от колелета, заформяха такъвневъобразим шум, че ако го чуех на друго място и в друго време, главата мисигурно щеше да гръмне. Но това беше Индия, а шокът от първата ми среща с неябеше толкова голям, че изобщо не можех да мисля за болка. Бях като парализиранза около минута. Стоях на едно място и се опитвах да асимилирам, къде съм икакво се случва. Адреналинът в кръвта ми бе достигнал такова ниво, все едно бяхскочил с бънджи. Делхи бе същинска джунгла. Индия просто ме погълна целия. Катоанаконда.
В джунглата дебнат много опасности. Хищниците, коитопознават територията си, винаги знаят точно къде и кога да причакат своитежертви. Изобщо не предполагахме, че вече бяхме точно такива. Попаднеш ли вполезрението на местните хищници, да се измъкнеш невредим е адски трудно. Но натози свят, няма нищо невъзможно! Понякога сърната успява да надхитри лъва.Никой не е виждал, но може би някъде, някоя сърна дори е успявала да отхапепарче месо от някой хищник….
Часът беше около 6:30. Като се има предвид, че живота вИндия започва след 10-11:00ч, трафикът, който се откри пред очите ни вече бешеплашещ. Само си представете, какво беше след това. Индийците обичат да спят докъсно. Магазините отваряха след 10-10:30-11:00ч. Ние стояхме пред спирката наметрото, която пък беше точно до централната ЖП гара на Делхи. Без изобщо да сеусетим, вече бяхме попаднали в полезрението на една от местните престъпнигрупировки. Бяхме чули, че в Индия не трябва да позволяваш на непознати да тезаговорят, като трябва да си доста убедителен в отказа си и да не им оставяшшанс да бъдат настъпателни. Така постъпихме и ние, когато няколко минути, почтиведнага след излизането ни от метро станцията, към нас се приближи добреоблечено, спретнато и чисто младо момче. Момчето се отличаваше на фона нараздърпаните и мърляви индийци, които запълваха пейзажа на около. Явно, за даспечели доверието ни, момчето дори не се опита да нахалства, а дискретно сеотдръпна, когато отказахме предложената ни от него помощ да ни упъти. И все пак преценихме, че нищо няма да нистане, ако все пак го попитаме за посоката на зоната с хотелите. Знаехме, че ев района на ЖП гарата, но тъй като не разполагахме с интернет, а картата на GPS-a не ни даваше съвсем ясен маршрут, покойто да стигнем до хотела, решихме да го попитаме. Момчето знаеше хотела ипросто ни каза, че трябва да пресечем улицата, да стигнем до ЖП гарата, да пресечеми нея и от другата и страна ще бъде нашият хотел. Лесно и чудесно! Доброначало, казахме си. Не ни поиска нито пари, нито нищо. Първата среща с местнотонаселение беше добра. Мили и приятни хора, както всички ТУРИСТИ ги описват.Туристите обаче минават по друг маршрут. Те знаят, къде и как точно да стигнатдо своя хотел. Обикновено, някой ги завежда дотам директно от летището. Ниеобаче бяхме там, за да се оправяме сами. И гостоприемството, и любезността наместните, се оказаха капан, от който не всеки може да излезе.
Успяхме да пресечем улицата и тръгнахме към гарата, която севиждаше пред нас. Никога не бих могъл да забравя това, което виждах, когатостъпихме на отсрещния тротоар. Бях толкова объркан и шашнат, че дори не си ипомислях да вадя камерката или телефона си. Стисках раницата пред гърдите си ивървях без да спирам. Внимавах да не настъпя нито, някое от стотиците спящисемейства, нито следите, които бяха оставили под формата на миризливи бомби,върху които бяха накацали зелени мухи. Хората буквално спяха навсякъде.Директно върху асфалта. Без одяла, дюшеци или други подобни. Право върхушибания асфалт! Майки с деца, бебета, които по нищо не можеш да различиш спятли или изобщо не са живи. Някои от тези деца бяха толкова слаби, толкова изпити,че черепите прозираха през кожата им. Бяха навсякъде и буквално трябваше да гипрескачаме. Някои вече се бяха събудили и правеха това, което всички правимсутрин. Ние обаче имаме специално пригодени и обособени помещения за тази цел,наречени тоалетни. Привилегия, която приемаме за даденост и изобщо не ни минавапрез главите, че не всички хора имат това щастие.
Някои, вече бяха избягали от реалността, като се бяханадрусали от рано-рано, кой знае с какво. До сега не бях виждал на живо,толкова неадекватни и out of this worldчовеци. Абсолютно потресаваща гледка! Имах чувството, че съм във филм наужасите. Даже се ощипах, защото мислех, че сънувам. Кошмарът обаче бе съвсемреален. Опитвах се да запазя самообладание, като си повтарях, че съвсем скороще стигнем до хотела, ще взема душ и ще се впусна в приключението, за което бяхпристигнал. Идея си нямах обаче, какво ми беше подготвила Индия.
Когато влязохме в гарата и стигнахме до перона, към нас сезапъти един от кондукторите. Облечен в синя риза, черен панталон и фуражка,нисък, мустакат, на средна възраст индиец, който поиска да види билетите ни ида разбере, на къде ще пътуваме. Казахме му, че не чакаме влак (перонътвсъщност беше напълно празен), а сме се запътили към хотела си. Попита ни койхотел и когато му казахме, се замисли няколко секунди, попита един от колегитеси, за да се убеди, че става дума за хотела, за който си мислеше, сразочарование, но и успокоително възклицание ни обясни, че за съжаление вмомента няма как да стигнем до този хотел. Хотелът, се намирал в зона,заградена от властите в следващите 3 дни, тъй като това бил мюсюлмански район,в който в момента се провеждал някакъв мюсюлмански празник. От джоба си извадитефтерче и с химикала, закачен на ризата му, започна да ни чертае пътят, покойто трябва да стигнем до хотела, след като си извадим туристически карти, отнякой правителствен туристически офис. Туристическите карти или сертификати, непомня как точно го обясни, били напълно безплатни, тъй като ние очевадно не смеместни. За местните достъпът до района бил по-сложен. Сега като го пиша и севръщам назад към тази случка, ми изглежда страшно нелепо, тъпо и направосмешно. Но в момент като този, в който се намирахме тогава, всяка дума излизащаот устата на този така мил, приятен и услужлив човечец, който така безкористносе опитваше да ни помогне, звучеше, като че ли излизаше от устата на Папата.Дали думите от устата на Папата не са врели-некипели…е друг въпрос но…. Както ида е. Играта не беше приключила още. Когато изглеждаше, че добрият самарянин есвършил доброто си дело за деня, информирайки и упътвайки тези двама стъписани,шокирани и незнаещи, къде се намират люде, добрият кондуктор ни настигна, следкато вече му бяхме благодарили и изминали няколко метра назад, тръгнали да търсятправителствен туристически офис, някъде наблизо. Беше толкова решен да нипомогне, че предложи лично да ни спре такси, за да не ни излъжат. Понеже ималоголяма вероятност да попаднем в ръцете на измамници. Каква ирония само! Надвайсетина метра от перона на гарата, имаше наредени доста таксита и рикши, илииначе казано тук-тук. Добрият кондуктор, си избра един от рикшаджиите и наанглийски му обясни, че трябва да ни закара до правителствен (държавен)туристически офис, откъдето да ни издадат туристически карти, коитоудостоверяват, че нашият хотел се намира именно в тази зона, до която в моментадостъпът е силно ограничен. Държавен, не частен! Рикшаджията каза, че знаетакъв офис недалеч и започнаха да се пазарят за цената. Добрият кондуктор не седаваше и успя да свали цената от 120 на 40 рупии. По 20 рупии на човек, което енищо. Вече разполагахме с малко местна валута, която си бяхме изтеглили налетището и дадохме 20 рупии на добрия човечец, заради помощта, която ни оказа. Благодарихмему, седнахме в тук-тука и тръгнахме към туристическия офис. Рикшаджията беше приятен,умерен в досадничеството си за разлика от много други негови сънародницииндиец, който ни съжали за лошия късмет, който сме извадили да пристигнем в Делхиточно в този момент. Момент в който не само протича мюсюлманският фестивал, аима и други форсмажорни обстоятелства. От него научихме, че заради политическискандал и наводненията отнели хиляди животи в Ришикеш, в следващите 3 дниабсолютно всички забележителности в Делхи ще останат затворени заради протести.Ще излъжа, ако кажа, че се разочаровах, тъй като желанието ми за разходки изДелхи се бе изпарило малко преди това. Просто исках да вляза в хотела, си тегляедин душ, да седна на масата в лобито и да събера мислите си. Вместо това обаче,седях в тук-тук по средата на улично движение, каквото не съм си и представял,че съществува и се молех на всички богове за които съм чувал, нито един от тезиполу-разпадащи се, каращи с бясна скорост и не спазващи абсолютно никаквиправила на движение камиони да не връхлети върху нас и да ни направи на Чапати(*сплескан индийски хляб. Много вкусен).
Стигнахме до офиса, който се намираше в близост до някакъвпазар, не една мръсна забутана уличка, а срещу него, готвачите на отсрещнияресторант, седнали на сянка под короната на голямо дърво, грижливо сортирахалиста прясна масала. Не приличаха на готвачи, по-скоро приличаха на мен, когатобях на 7 и с братовчедка ми на село скачахме директно в пепелта, от носещитетръби на вече набиращите прекалено висока скорост каруци, на които тайно севозехме. Влязохме в офиса, където говорещ много добър английски, правещ многоприятно впечатление млад човек ни поздрави и попита с какво може да ни бъдеполезен. Офисът се намираше не веднага зад вратата, към която водеха няколкостълби, а в дъното на коридор, който започваше от по-голяма стая, с бюро и купдокументи, както и дървена поставка на стената, на която бяха закачени копия отпаспортите на разни други пътешественици. Седнахме пред бюрото в по-малкияофис, на което имаше плазмен монитор, а зад туристическия агент електронно табло,на което се сменяха снимките на различни туристически дестинации в Индия. Обяснихменабързо защо сме там и човекът ни каза, че вчера доста хора са имали нужда оттакава карта, за да се доберат до хотелите си. Оказа се обаче, че за целта, трябвасъдействие и от хотела, в който имаме резервация. Попита ни за името на хотелаи телефон за контакт, за да се обади. Помоли ме да му продиктувам номера цифра поцифра, като го набра пред очите ми. След като обясни накратко за какво става думана рецепциониста, подаде телефона на Стасис, който имаше скрийншот срезервацията и след известни усилия заради тежкия акцент на отсрещната страна,откриха резервацията ни. Обясниха му, че страшно много съжаляват занеудобството, и ще се върнат обаждането след около 20-30 минути с повече информацияи решение на въпроса.
Агентът нареди на едно младо момче, което явно беше нещокато секретар, да донесе три чая. Докато чакахме, без изобщо да ни притиска занищо, супер ловко, лежерно и приятелски, агентът успя да ни убеди, че да останемв Делхи в момента е абсолютна загуба на време, при положение, че няма как давидим дори забележителностите, а има толкова много места на които можем сипрекараме чудесно. Показа ни снимки във Фейсбук на клиенти, които в момента сана екскурзия и отзивите за туристическия офис във Фейсбук страницата му. Отзивитебяха чудесни и изглеждаше, че хората, които бяха се доверили на неговите услуги,си прекарваха страхотно. Както вече споменах, без да ни притиска и да нинатрапва услугите си, ни показа примерни маршрути, като клиентите можеха самода си съставят такива, тъй като агенцията подсигурява личен шофьор, който е наразположение 24 часа и разкарва пътуващите, където пожелаят, когато пожелаят.Преди да заминем за Индия, бях чел, че именно това е един от най-удачните вариантиза пътуване в Индия, но не предполагах, че варианта е удачен само в рамките наедин град и не предполагах, какво приключение е, да пътуваш с кола между градовете.Показа ни също различните варианти и цени при екскурзия в различен клас хотелии различен клас автомобил, в който оказа се…се прекарва не малка част отвремето. След като със Стас излязохме отвън, за да обсъдим какво да правим, тъйкато аз бях готов веднага да се махна от Делхи, както и той, но имаше известнисъмнения, дали не трябва да проверим каква всъщност е цената на шофьор, без даси резервираш цял тур, също и дали трябва да се хвърляме на първата агенция. Вкрайна сметка, решихме, че офертите и намаленията, които тук ни направиха, звучахаразумно. Освен това, нито имахме сили, нито желание да обикаляме из Делхи иминута повече, след всичко, което видяхме до този момент. Както човека от туристическияофис ни посъветва, нямаше смисъл да губим ценно време в Делхи, след като и безтова полетите за на обратно бяха от същото летище, така че можехме да разгледамеДелхи за 2-3 дни преди да си тръгнем.
Избрахме си тур за 12 дни. Бяхме отишли в Индия за 1 месец.Решихме за 12 дни да разгледаме така популярния “Златен триъгълник“, а следтова да му мислим. Начертахме си маршрута, избрахме си 4 звездни хотели, тъйкато 3 звездните изглеждаха не много приветливи, а разликата в цената бешепочти незначителна, при полижение, че в 4 звездните имаше басейни. Можехме и 5звездни да си изберем, но преценихме, че не сме чак толкова претенциозни (от “големотодоброутро“), а и планът изобщо не беше да спим в хотели. Както и да е,плановете са за да се променят, подписахме договора, платихме по 850 евро начовек (около 120000 рупии) и си стиснахме ръцете. Човекът даже ни гарантира, челично ще се заеми с анулирането на резервацията ни в хотела, до който не успяхмеда се доберем и директно се обади на рецепцията, за да свърши тази работа.
След около 20 минути, в които си поговорихме приятно иполучихме малко инструкции, пристигна шофьорът ни, който се запозна сдетайлите, получи плик с резервациите за хотелите и директно тръгнахме къмпървата спирка от пътешествието – Джайпур, розовият град. Джайпур се оказа, че ебил розов някога….сега по-скоро е избелелият град, но… за това по-нататък.
Качихме се в колата, бяла Тата (индийска марка),наподобяваща румънската Дачия или старо Рено и потеглихме. Излизането от Делхибеше дълго и мъчително. По едно време си мислех, че никога няма да излезем направ път, по който можем да се движим нормално. Задръстването е нечовешко. Дори,дълго след напускането рамките на града, задръстването продължаваше. Навън бешегорещо, в колата студено, а да намерим правилната температура беше почтиневъзможно. Трябваше хем да караме шофьора да спира климатика, хем да го пуска,няколко пъти. По едно време задръстването се разсея и успяхме да се задвижиммалко по-нормално. Това, което виждах през прозореца, ме оставяше без думи. Непредполагах, че в 21ви век, все още има хора живеещи по този начин. Абсолютенпримитивизъм. Изключителна мизерия и потресаващи условия на живот. Все още сеопитвах да проумея, че това не е просто сън. Бяхме тръгнали около 12 наобяд ипо пътя трябваше да спрем някъде да хапнем. Първата индийска храна, освен тази глупост,която хапнах на летището същата сутрин, беше панак панийр (индийск сирене със спанак).Бях ял такова преди в Европа и ми е едно от любимите неща, това обаче беше абсолютнобезвкусно и беше толкова малко, все едно са го откраднали. Добре, че беше наанхляба, за да усетя, че съм ял нещо. Цените в това мизерно крайпътно заведение,бяха абсолютно европейски. Разбира се, по-късно разбрахме каква е работата…Оказа се, че шофьорите си имат вземане даване не само със заведенията захранене, а и с всички магазини, на които те водят за да ти дерат кожата, а шофьораполучава комисионна.
Продължихме мъчителното пътуване към Джайпур, което отнеоколо 7 часа, през които видях какво ли не и имах толкова ситуации закатастрофа, колкото един международен шофьор за два живота. Най-накрая, вечертабяхме в Джайпур. Пристигнахме в хотела, шофьорът предостави резервацията на рецепцията,записаха ни и се качихме в стаята. Така очаквания цял ден момент! Хотела бешедоста приличен. Малък, на около 3-4 етажа, по-скоро приличаше на много голямакъща, с малка градина и малък басейн. Стилът беше типично индийски, но не оттази индия, а от онази индия, останала в историята. Големи шарени вази, картинина крале, махараджи и други знатни кокони, поставено в масивни позлатени рамки.Стаята също беше чиста и приятна. Само си оставихме багажа и тръгнахме да търсимресторант, където да вечеряме. Намерихме такъв на покрива на един друг хотел.Ресторант е силно казано, но…така го водеха. Вече бе станало около 9 вечерта ибяхме озверели от глад. Гледката от тази този ресторант беше странна. Това,което виждах, ми наподобяваше страна, в която не отдавна е имало война. Опитвахсе да си обясня, как в такъв град, има такива забележителности, каквито нипоказаха на снимките, че ще видим. Хапнахме отново нещо, нищо впечатляващо замое огромно съжаление и тръгнахме обратно към хотела. По пътя на обратно,някакъв адски нахален младеж се влачи след нас поне 10 минути за да ни убеждава,да ни бъде гид, както и ни бръщолевеше някакви глупости за вуйчо си, които неси спомням, както и какво може и трябва да си купим от него. Просто исках, да нисе махне от главите, което в крайна сметка се случи, след дълги откази.
Когато се прибрахме в хотела, взехме си по един душ инай-после се добрахме до wi-fi, за да се свържем сблизките си и да кажем, че всичко е наред и защо се включваме толкова късно. Вечебеше около полунощ там и сутрин в България. Сутрин беше също в Москва, защотоСтасис вече говореше по Скайп с майка си, докато аз си човърках из интернет. Неси спомням какво точно гледах и защо реших да направя това, което направих, нореших да проверя има ли някаква информация “из нета‘‘ за туристическатаагенция, от която бяхме закупили това пътешествие. Когато написах името натуристическата агенция в Гугъл, първото нещо, което излезе беше с големи букви SCAM SCAM SCAM!!! BE AWARE!!! Демек, измама измамаизмама, бъдете предпазливи. Лицето ми се изкриви в странна гримаса и учуденаусмивка на идиот, грейна на него. Погледнах към Стас и му казах “man we’re fucked”! (за тези, които неразбират, обясних му с две думи, че сме се прецакали жестоко). Оказа се, че сместанали жертва на доста често срещана измама в Индия, от която доста хора са сеопарили и никой, абсолютно никой от потърпевшите не е успял да направи нищо повъпроса, освен да изгуби времето си. Все пак това е Индия. Страна, в коятозакони няма, полицията не регистрира над 90% от престъпленията в страната, корумпираниса до шия и в повечето случаи работят в услуга на престъпниците. От момента, вкойто сме отворили вратата от изхода на метрото към Делхи, вече сме били вкапана. Първото момче, което просто ни посочи “правилната посока“, кондуктора,рикшаджията, туристическият агент и шофьора, всички до един са част от еднаперфектно, безупречно изпипана схема, която просто няма как да не проработи. Е,проработи и в този случай, а рибките в мрежата им бяхме ние. В този момент,осъзнахме, че сме изгорели с по 850 евро. На мен ми беше смешно и се възхищавахна изобретателността на тези гадинки, докато Стасис направо нямаше кръв себеси.Какво се случи по-нататък, как надхитрихме дявола и станахмепървите хора успели да си вземат парите, което е абсолютен прецедент в Индия, кактои това, което преживяхме в останалата част на това откачено пътешествие, в тазиабсолютно умопомрачителна страна, четете в следващите части този пътепис?���
