ВНИМАНИЕ, дълъг текст на хоризонта!!! И честита събота!Това е един рестопис за радостите в живота- пътят и храната. За (не)случайните срещи с неслучайни хора.За съвпаденията и поличбите. За Камбоджа.Приятно четене!...или приятно подминаване!
Когато се прибрах в хотела след вечерята в Nahm (на 28ма позиция в 50тте най-добри ресторанта в света), трябваше да взема решение какво да правя на следващия ден. Един от вариантите бе да придружа Вивиан до“плуващият пазар‘‘, където аз всъщност вече бях и колкото и да ми харесамястото, времето течеше адски бързо за мен, и не ми се искаше да губя дориминута ходейки на място, на което вечесъм бил. Колкото и готина да беше мацката. Пък и ако ще оставам в Бангкок има много други места, които да видя, вместо да вървя по път, който вече съмвървял. Все пак вече бях направил това, за което бях дошъл в Бангкок, че идоста повече, за това усещах, че за това пътуване вече съм взел достатъчно от тозиград. Пък и това определено е град, където ще се върна отново и то в не толковадалечно бъдеще. Gaggan (под номер 7 в The word’s 50best restaurants) трябва да бъдеопитан, така че път назад към Бангкок определено има.
Реших да тръгна нанякъде още на следващия ден, за товазапочнах да търся билети. Не бях решил точно къде, но в главата ми се въртяхаКамбоджа, Сингапур и Куала Лампур. Във Виетнам бях решил да ида така и така, нодо тогава ми оставаха доста дни, които исках да използвам максимално. Най-скорошниятсамолетен билет на изгодна цена бе до Пном Пен, столицата на Камбоджа. От там,можех да тръгна към Сием Реап или да се отправя на юг към Сиануквил. В СиемРеап се намира основната забележителност на Камбоджа, областта Ангкор и групатаот древни храмове със същото име. Да отидеш в Камбоджа и да не видиш АнгкорВат, е нещо като все едно да идеш в Рим и да не видиш Папата. Е, на мен не ми eмного зор за Папата за това не ми беше толкова зор и за най-голяматазабележителност. Бях сигурен, че има много други неща, които биха ме впечатлилив Камбоджа, за това реших, че след като прекарам само ден в Пном Пен, ще тръгнакъм Сиануквил. Резервирах билет за столицата на Камбоджа за следващата сутрин в9:50. Това означаваше, че трябва да стана рано-рано, поне към 7, да си повикам Grab или Uber от хотела до летището, което бешена около 40 мин път сутрин, когато движението не е натоварено. Пък и долетището е почти само магистрала. Аз обаче, вместо да си легна да спя си сваляхснимки от GoPro-то нателефона и четох разни глупости до 3-4 сутринта. Това е нормалното ми време залягане в Свалбард, но нетипично за мен в Азия, тъй като в Тайланд вече бяхсвикнал да си лягам към полунощ и да ставам рано сутрин към 8, което емечтаният за мен режим. Но това е една от тези неосъществимите мечти. Блянове. С 300зора се събудих на сутринта, повиках си кола на Grab и сидосъбрах нещата в раницата. Половин час не можах да открия, къде точно е спрялшофьорът, който щеше да ме кара до летището. Даже първата кола анулирарезервацията, а комуникацията със следващия шофьор беше доста лоша. В крайнасметка успях да се ориентирам, къде точно показваше точката на Grab апликациятаи се качих в колата някъде към 7:40. Шофьорът ми обясни, че до летището има двапътя, единият малко по-бавен и такъв през магистралата, за който се заплаща ТОЛтакса в размер на 100 бата. Казах му да кара по магистралата. Grab ми бешеизчислил сума от около 450 бата до летището, а пък и без това ми бяха останалиот тайландските пари, които след това нямаше да мога да използвам, така че… Пъки исках да стигна навреме, за да мога спокойно да закуся нещо на летището.Стигнахме бързо, 8:25 бяхме там. Паркира ме точно пред него. Когато влязох презплъзгащите се врати, пред мен се откри голямото табло с разписанието наполетите. Гледам билета, къде отивам и номера на полета, гледам таблото- виждамПном Пен, обаче друг час. Пак гледам билета, пак таблото, пак билета… и усещам, че има нещо гнило в Дания. В случая в Бангкок. Точно зад мен беше информацията, за това съвсем спокойно се приближих, показах билета си на служителя и гопопитах, защо моят полет го няма на таблото. Той погледна билета, погледна мен и каза, че полета ми е от летище Suvarnaphumi. – Какво!? Какво летище Suvarnaphumi бе?? Каза ми, че това елетище Don Mueang International.– Че…вие и друго летище ли имате бе хора!? За кво са ви две летища!? Вече севиждах на лодка из плаващия пазар и ядящ кокосов сладолед с готинатакитайко-американка Вивиан. Как може да съм толкова зле!? Да не знам, че вБангкок има две летища и аз съм се запътил към грешното. Всъщност изобщо не допусках, че полета може да е от друго летище освен от интернационалното. – Иколко е далеч другото летище? -попитах служителя, който все още държеше билетами в ръцете си. - На около 50-55 минути от тук по магистралата, може да опитатеда стигнете, но се съмнявам да успеете, трябва веднага да тръгнете. Не виждахкак ще успея, но грабнах билета и излетях навън точно като самолет. Даже малкопо-бързо. Директно се лепнах за едно от малкото таксита и с екзалтиран гласпопитах таксиджията, който току що бе оставил предишните си клиенти и безанесъл куфара им до вътре, ще ме закара ли до другото летище и смята ли, чеимам някакъв шанс, след като самолета ми е в 9:50, а вече беше 8:35. Погледнаме, помисли наум около секунда и няколко стотни, погледа му премина презняколко точки без да ги фокусира, кимна с глава и каза -качвай се. Предишнатавечер смятах, че сетния ми час бе настъпил, возейки се на таксито-мотор измежду колите по улиците на Бангкок, дори не подозирайки, че няколко часа по-късно ще се возя по магистралата с 220км/ч. Аз високи скорости с автомобил мразя! Тази сутрин обаче, исках да излетя към Камбоджа и реших да запазя самообладание. В таксито обаче, трябваше да направя онлайн чек-ин, тъй като време за това на летището определено нямах. Щях да съм пристигнал доста след като чекирането е приключило. Отворих сайта на компанията, въведох всичко необходимо, но така и неми позволи да се чекирам. Трябваше да звънна на компанията, поне да предупредя че ще закъснея и ако е възможно да ми помогнат с оналайн чекирането. За късметобаче (тази сутрин явно ми бе тръгнало на късмет…), кредита за обаждания вТайландската ми карата беше свършил. За това помолих шофьора да ми даде своятелефон, от който да се обадя. Всичко това се случва под напрежение от времето което ме притискаше, на задната седалка на такси, движещо се по околовръстнатамагистрала на Бангкок с 220. След няколко прехвърляния от оператор на операторнакрая успях да се свържа с компанията с която трябваше да летя и успях да сечекирам по телефона. До сега такова нещо не бях правил. Хубавото в случая е, челетя само с раница и една по-малка раничка, което елиминира доста от чакането по летищата. И все пак не смятах, че ще премина през митническия контрол и ще стигна до гейта навреме. Едното полу-кълбо на мозъка ми се чудеше какво да правя като изпусна самолета, а другото умуваше пътническата ми застраховкапокрива ли разноските по транспортирането на трупа ми до България. Все пак човек трябва да мисли за всичко, макар и подсъзнателно. С 220км/ч обикновено или стигаш по-рано или стигаш до Свети Пешо… или там, каквото си си заслужил. Ив един момент пред мен се откри гледката на летище. Този луд таксиджия ме безакарал от едното до другото летище на Бангкок за 20 минути! Даже не съм усетилкога, докато се опитвах всячески да направя чек-ин-а. Платих му двойно, направо му дадох всичките ми останали тайландски пари и се втурнах към входа. Половин час преди полета вече бях пред гейта.
Към 11 и нещо кацнах в Пном Пен. Бях си резервирал хостел заедна нощ, някъде в града и трябваше открия как да стигна дотам. Зад мен обачеседеше някой, който ме чукна по рамото. Чул музиката от слушалките ми и мепопита 2Pac ли слушам. Беше ме хванала рап носталгията и си бях пусналалбума Better Days. Беше американец от американската армия. Така и не ми каза защо е в Камбоджа, но пристигаше от Ирак. Каза обаче, че често е в Камбоджа. Беше си облечен с униформата. Та оказа се 2Pac фен и беше щастлив да срещне друг такъв в 21ви век. Дойде с мен за да ми помогне да си изкарам визата, която се изкарва директно на летището срещу нещо от сорта на 30 долара. След това повика кола на Grab (същото е като Uber) и ме остави пред моя хостел. Преди да стигнем хостела обаче, преминахме през едно отонези кръстовища, които съм виждал в интернет и винаги съм си мислел, че видеото е нагласено. От онези, на които има кръстовище през което преминават стотици автомобили, мотори и колелета без да спират. Всъщност дори без видимо да намаляват скоростта, но някак си без да се блъскат. Просто преминават насантиметри едни от други и нещата изглеждат толкова точно и плавно, все едно е компютърна анимация.
Хостелът беше на някаква съвсем обикновена улица на съвсемобикновено място, доста отдалечено от центъра. Улица, на която имаше монтьорскисервиз за мотори, банка, магазинче, ателие… Улица като улица с не особенонатоварено движение. Хостелът ми бе приятен, с бяла фасада и голяма бяла,дървена дограма. Точно пред големия прозорец имаше пейка, на която можеше да седнеш вечер да те похапяткомарите. Влязох да се регистрирам, но ми казаха, че е твърдо рано. Можех да сечекирам чак в 14ч, а беше малко след 12ч. Реших да използвам времето за да серазходя на около и да хапна някъде. Тогава се случи нещо, което за пореден пътзатвърди твърдението, че светът е голям, колкото една човешка длан. Преди това,нещо подобно ми се бе случвало в Делхи – Индия и в Санкт Петербург – Русия. Нотози път бе по-различно.
Първо тръгнах по еднаот преките на улицата, на която бе хостела. Разходих се до края ѝ, къдетостихнах до някакво кръстовище на по-натоварен откъм трафик булевард, за товареших да тръгна обратно и да вляза в някое от местенцата за хранене. Нямахникакви претенции какво ще ям, нито как да изглежда ресторантчето. Исках простода хапна нещо. Влязох в някакво ресторантче без изобщо да поглеждам името му.Беше супер семпло, с минималистичен интериор. Веднага след преминаването презстъклената входна врата, отдясно се падаше импровизираният бар със само няколкобутилки алкохол, музикална тонколонка и wi-fi рутер. В дъното на салона се виждаше открита кухня с бар-плот,а от балкончето на очевидно не-функциониращият втори етаж към който водехастъпала започващи отстрани на бара, висеше някакво странно бяло плътнище сизобразено Слънце и Луна на него. Масите бяха подредени по интересен начин, авърху всяка бяха заредени чинии с прибори. Всяка една чиния- различна отдругата. Стените бяха сиво-бежови, като на тях ясно личаха следи от ремонт натръби и контакти, замазани небрежно. Точно под тръбите намиращи се междустената и тавана, висеше стар климатик.
Посрещна ме високо, слабо, младо момиче с азиатски черти, ноочевидно не камбоджанка. Беше облечена с широко долнище на анцуг и потник.Адски непретенциозно, точно като ресторантчето. Подаде ми меню, което непогледнах, а просто я помолих да ми препоръча нещо. Нещо местно, което тясмята, че ще ми хареса. Препоръча ми домашно приготвена пита (pita bread) с панирана пряснариба, купена от рибния пазар същата сутрин. Кимнах одобрително и седнах на еднаот масите. Нямах абсолютно никакви очаквания за някакъв кулинарен ‘‘експириънс‘‘.Не и в първото заведение, в което кракът ми бе стъпил в Камбоджа. Е да, аманикога не знаеш от кой храст ще изскочи заекът. Пита сандвичът беше “един път‘‘.Прясно приготвена, изпечена на дървени въглища пита, много приятно овкусено инамачкано авокадо, перфектно приготвена и сочна риба в хрупкава панировка, имариновани бяла ряпа и краставичка. Абсолютно перфектно. Семпло, но страшновкусно и добре приготвено с качествени продукти. Изядох го с такъв кеф… И не бепросто защото бях гладен, ами наистина си беше жестоко. Хапвах малки хапки идъвчех бавно, за да му се наслаждавам по-дълго. А по принцип ям много бързо.Рибата обаче се топеше в устата ми, киселата краставичката хрупкаше, а ароматътна дървените въглища върху хляба ме отнасяше някъде в детството. Не смятах даям десерт, но понеже пита-сандвича толкова ми хареса, реших да опитам един.Отново попитах за препоръка и момичето ме посъветва да опитам супата от манго спанакота от кокос. Прозвуча ми свежо и леко, и пак кимнах одобрително. Е, това коетоми поднесе и начинът на поднасяне, бе последното нещо, което очаквах от товаместенце. В красива, тъмно-синя купа върху дървена дъска, бяха наредени няколкотриъгълничета от кокосовата панакота, ситно нарязани купчета манго и портокал,както и вътрешността на маракуя. Отдясната страна на купата имаше малка каничка, която момичето взе ивнимателно наля от нея супата от манго в купата с плодовете и панакотата.Гледах я като стрелян заек. Егаси случая! Не, че не съм виждал подобен начин наподнасяне на храната, просто не бях виждал подобен начин на поднасяне на храна в ресторант изглеждащ по този начин, от сервитьорка изглеждаща по подобен начин. Абсолютен chill out!Тука нещо се случвааа… помислих си и опитах супата. Мхммм, определено нещо се случва тука! Това беше най-свежият и приятен десерт, който съм опитвал от много време насам. Супата от манго, бе много приятно миксирана с фреш от портокал и лайм, но така, че да не доминират, а просто леко да допълнят вкусът на мангото. Кокосовата панакота, бе така мека и нежна. Агарът бе точно в такава доза, че дастегне кокосовите мляко, вода и сметана, но без да ги желира прекалено. Асемената от маракуя придаваха страшно приятна хрупкавост.
Изядох го и гледах в една точка като дебил. Къде по дяволите съм попаднал аз!? Аз съм човек, който обича храната. Не, обожава я! Човек, посветил огромна част от живота си на храната. Приготвянето, изучаването и яденето и. Всичките ги обичам, но яденето ми е любимо. И когато харчиш доста пари, опитвайки едни от най-добрите ресторанти в света, а откриеш подобна храна на място като това в което се намирах, се замисляш върху много неща. Какво всъщност прави един ресторант добър?? Каквото и да си говорим, накрая всичко опира до храната. It’s all about the food!
Аз бях единствения гост на ресторантчето в този момент.По-късно видях, че всъщност отварят в 12 на обяд за обяда до 14ч, а след товаотново отварят от 18ч до 22ч за вечерята. А беше и Неделя. Попитах момичето,кой сготви тези неща и окей ли е да го видя. Нямаше как да не видя кой стои задтова. Разбирате ли… един сандвич… може да бъде просто сандвич. Но един сандвич,може да бъде адски добър сандвич. И да попаднеш на адски добър сандвич,означава, че си попаднал на някого, който обича това което прави. Някой, койтовлага в един сандвич същата любов, която влага… приготвяйки лобстер например.Такъв беше Джордж. Собственик и главен готвач на това камбоджанско ресторантче,с непретенциозен интериор, но определено претенциозна храна. Претенциозна внай-добрия смисъл на думата. Храна, в която са вложени много труд, любов, опити желание. Храна, около която се върти всичко. Говорихме си много с Джордж.Сигурно поне час си приказвахме докато се върна в хостела. Има хора, с коитоможеш да говориш за храна и изобщо за ресторантския бизнес цял ден. Джоржд беедин от тях. На 26 години, роден в Хонг Конг, около 1.70м и очила с голяма,плътна черна рамка. Интересен екземпляр! Започнал работа като месар преди около7 години, но след това шефът му го пратил да готви в къщата си за гости на единостров в Камбоджа. Запалил се по готвенето и тръгнал по света за да работи сготвачи със звезди Мишелин. Италия, Сингапур, Виетнам, Холандия и Испания.Върнал се в Камбоджа, защото тук му е добре. Джордж е от тези готвачи, които за7 години са попили толкова знания, колкото някои не могат за два живота.Разговор с главният му готвач в Италия повлиял на смелото му решение да започне свой ресторант. Срещата ми с Джордж бе случайна на пръв поглед. Дори повече от случайна. Нищо случайно няма на този свят обаче! Имахме абсолютно еднакви виждания за отношението към този бизнес. И за двамата, храната е всичко. Всичко се върти около нея. Майната им на парите и кича. Всичко е храна. Неговият ресторант бе нагледно доказателство. А името му, повече от показателно – FAT PASSION (Дебела Страст). По-яко име за ресторант, трудно може да измисли човек! Страстта на Джордж към храната бе наистина дебела.
Казах му, че задължително ще дойда за вечеря и се прибрах вхостела, регистрирах се и се настаних в стаята. Стая с две двойни легла еднонад друго. Сиреч, стая за 2 двойки или просто за четирима пътешественици, коитовсичко от което имат нужда е покрив над главата си, баня и легло в което даотпочинат уморените си кокали. В стаята обаче бях само аз. Перфектно. Имахнужда от душ и сън. Водата от душа е едно от най-енергийните неща на света.Дръпнах завесите за да затъмня стаята и подремна един-два часа, но преди товареших да пиша на един приятел, който е живял 5 години в Камбоджа, просто за даму се похваля на какво съм попаднал. Приятелят на който писах, се казва СтенЕрик и е от Естония. Музикант и много добър готвач. Също от тези, които саработили къде ли не по света. Ще направя една малка ретроспекция напознанството ми със Стен, за да добиете по-добра представа, колко абсурднавсъщност бе срещата ми с Джордж.
Преди 9 години, работех в един ресторант в южна Финландия. Финландците са адски странен народ. Понякога, дори смятам, че или не са от тази планета, или са жертва на някакъв биологичен експеримент. Но както и да е, това е друга тема. Та…в този ресторант работата бе една от най-напрегнатите в живота ми. Абсолютна лудница! С луд главен готвач, заради който всички сервитьорки често плачеха, а аз самият не съм спал спокойно не една и две нощи. Закачките и шегите бяха табу там. Освен, когато бях на смяна с една единствена из всички заухави сервитьорки. Милла. Милла беше супер забавна, винаги усмихната, обичаща да се шегува и “носеща‘‘ на шеги. Единствената такава. Та след година и половина работа в този ресторант, от който напусках 3 пъти и 3 пъти се връщах, заминах за Норвегия. После пак Финландия, пак Норвегия… така няколко пъти. Преди около 3 години и нещо, когато отново бях във Финландия и работех в един прекрасен ресторант на брега на езерото Саймаа. Там се запознах с Андрюс.Невероятен готвач от Естония, който ръководеше този ресторант от 3 години ибеше страшно уморен. Тогава, Милла ми каза, че отново е напуснала ресторанта, вкойто работехме заедно преди години и аз директно я взех на работа при нас.След няколко месеца, с Андрюс решихме да наемем ресторанта от собствениците,които ясно разбираха, че без нас нямат абсолютно никакъв шанс да се справят,тъй като не разбират абсолютно нищо от този бизнес и се съгласиха. В тозимомент обаче, започнаха санкциите срещу Русия и този регион на Финландия загубиосновният си източник на растяща и бързо развиваща се икономика- рускитетуристи. Градчето бе на 5км от руската граница и на 200км от Санкт Петербург.Ресторанта се намираше в зоната на огромен 5* хотел включващ и много вили,чийто гости бяха предимно руснаци. Бях работил и като главен готвач на гурме ресторанта в хотела, малко повече отгодина, а при Андрюс започнах след пореден сезон в Норвегия, а след това вЛапландия. Та, точно когато това с руската криза се случи, аз получих оферта заработа като главен готвач на най-невероятното място на планетата – Свалбард. Свалбард е остров, архипелаг по-точно, намиращ се по средата междунай-северната точка на Норвегия (съответно Европа) и северния полюс. Далеч, далеч от останалия свят в Северно Ледовития океан, На острова живеят 2500 души от 51 националности и 3000 полярни мечки. Вечна зима. Е, има и лято, но то е около 5 градуса и често вали сняг. Половин година нощ и половин година ден, от които5 месеца слънцето изобщо не залязва. И това, на площ по-голяма от половинБългария. Нямаше как да откажа работата, особено след като дойдох да сезапозная с проекта и да разгледам градчето Лонгийрбиен, което е официално е най-северният град на планетата. И така, започнах работа тук насред нищото, на място, на което малко хора си представят, че има живот. Да, обаче в последните години градчето набира популярност като една от екзотичните туристически дестинации. Три месеца, след като пристигнах, почти беше готов най-новият хотел в градчето. Аз вече се бях запознал с главният менажер и му разказах за Андрюс. И така, след още месец, Андрюс пристигна тук, като главен готвач на хотела. Може би година и половина по-късно, Андрюс ми каза, че неговият най-добър приятел от Естония, който до този момент живеел в Камбоджа, пристига за да работи с него в кухнята. Така се запознах със Стен. Междувременно, Милла също пристигна, като тя работи и в моя, и в на Андрюс ресторанта. Малко след като си тръгнах от Финландия, те взели че се сдушили, както казват в северозападна България. Но…за Стен…
Та лежа си аз, отварям фацето (Facebook) и му пиша – човек, ако знаешна какво попаднах в Пном Пен! -На какво? – попита ме той. -На невероятнорестрорантче, с адски добър готвач! Попита ме как се казва мястото. – Fat Passion (Дебела Страст) -отговорих. -О, знам, пича е адски добър! -при което аз се ококорих като бухал и с нервни пръсти го попитах откъде знае. –Ние заедно започнахме ресторанта, но имахме различни идеи и аз реших датръгна по своя път към Свалбард и да му продам своята част от бизнеса. Естествено попитах го към 4-5 пъти дали се шегува и да се уверя, че говорим за едно и също място и един и същи човек. Ибеше така. Приятел, живеещ на същото откачено място като мен, озовал се таммалко или много вследствие на моето озоваване там, се оказа приятел на някого,който току-що бях срещнах в град с население 1.5 милиона души в страна снаселение 16 милиона. И то в първото заведение, в което бях влязъл! Те самитесе запознали не благодарение на храната, а на музиката. Имали музикална група,с която свирели по заведенията из Камбоджа и основно на един изключителен остров на югозапад от Пном Пен, на който се озовах и аз ден по-късно.След като позяпах в тавана за да осмисля какво ми се бе случило току-що, нямаше как да не пиша на Милла и да и разкажа. Тя тъкмо се бе върнала във Финландия отСвалбард, за да види малко дневна светлина, тъй като по времето, когато бях вКамбоджа, в Свалбард беше няколко-месечната нощ. Милла разбира се не можеше да спре да се смее с глас и да повтаря -oh my God oh my God!
Странностите обаче, не свършиха дотук. От доста време обмислям отварянето на собствен ресторант, като концепцията обмислям от години. Както и името му. Най-добрите идеи озаряват човек - докато тича за здраве, когато пуши добра трева, или в моят случай, докато се разхожда бос по плажа в Тайланд със силна музика в ушите и гледа как вълните се разбиват в краката му. Някъде там, на някой от тези самотни плажове, бях измислил името и концепцията на може би бъдещият най-добър ресторант в София. Това, само времето ще покаже.
Когато се върнах вечерта във Fat Passion, Джордж и още двамадуши в кухнята, тъкмо изпълняваха последните си поръчки, а Кристал почиствашеостаналите маси. Седнах на самия бар на кухнята и му казах, че няма да повярвана това, което ще му кажа. Когато му разказах, той само поклати глава и няколкопъти повтори – the world is small man,the world is so small (светът е малък човече,светът е малък- за тези, които разбират само немски или италиански..).
Така е, ужасно малък е! И в същото време толкова голям! Направими някакъв страхотен микс от нещата, които му бяха останали катозаготовка(каза, че това им е била най-натоварената Неделя откакто ресторантасъществува) и седнахме на една от масите. Пак го ударихме на приказки до никоевреме, през което му разказах за моите идеи и концепцията, която ще следвам приотварянето на моя ресторант. Казах му и две от примерните имена, които ми бяхафаворити до този момент, но не му казах името, което всъщност съм решил, че щебъде. Тогава той ме погледна и каза -защо не го кръстиш…(….)? Мамка му, товавече е прекалено!
Това определено не бе един от обикновените дни на един пътешественик. Нещо ме бе довело до това място, нещо ме водеше точно по този път. Имах чувството, че в джоба си нося същите камъчета, които носеше Сантяго(ако не сте чели Алхимика, прочетете го!) и ми показваха пътя. Следвахполичбите.
А те, освен до Fat Passion, ме отведоха на едно райско място, в тази изключителнопрекрасна страна, с един народ преживял и изстрадал какво ли не, но някак сиуспял да запази доброто в себе си.
Как се добрах до райското местенце и какъв изумителен ресторант открих там (още не ми го побира акъла), ще ви разкажа в следващата част на този рестопис.
