Защо пазарът на архитектурния труд не е пазар?

Защо пазарът на архитектурния труд не е пазар, а постоянно и повсеместно "наместване" в инвестиционния процес?Ето някои от основните причини:

  1. Неадекватно университетско образование. Освен че преподаватели в архитектурните факултети далеч не са най-добрите архитекти, последните нямат и достъп до преподавателската катедра – поради особеностите на родното ни образовение. Преподаването се осъществява от хора, заемащи щатни бройки, а не от специалисти с доказани качества, по тромави лекционни курсове, които не се променят с десетилетия. Така с течение на времето преподаването става самоцелно, и напълно откъснато от практиката. Боричкането за надмощие между отделните катедри е друг фактор. Липсата на взаимно обвързване на отделните лекционни курсове е трети фактор. Нереалните (за да не кажа – смехотворни) курсови и дипломни задачи, съчетани с абсолютно неадекватното време за изпълнението им, са четвърти фактор. Пълната липса на дори елементарна правна подготовка в образователната програма е пети фактор. Резултатът – дипломирани архитекти с доста смътна представа за това какво и как следва да правят, и какво е мястото им в обществото като цяло, и в инвестиционния процес в частност.
  2. Практическа невъзможност за младите колеги да работят в реална обстановка, под супервизия. Току-що завършилите архитекти най-често биват наемани като нископлатени чертожници, без достъп до реално проектиране, и без възможност да получат поглед върху цялостния процес. В крайна сметка, след година – две – три такава "професионална" дейност, младите колеги излизат на пазара с неадекватна, да не кажа – никаква подготовка, и започват да търсят реализация по метода "проба – грешка". Резултатът – краен продукт с лошо качество, образуващ нерви на всички по веригата нататък – възложители, одобряващи органи, строители – чак до крайния потребител.
  3. Неадекватни, нелогични, несправедливи, и – в много случаи – противоречиви правила и норми. Много от колегите въобще не си правят труда да четат приложимите нормативи, предпочитайки да се "консултират" с одобряващите органи кое и как да се направи. Резултатът – в крайна сметка основно влияние върху завършения продукт упражняват чиновниците – хора, които не са ангажирани по никакъв начин с интересите на останалите по веригата, описани по-горе. Оттук нататък съвсем не е далеч до идеята с проектирането да се ангажират директно същите тези чиновници – подход, твърде далечен от пазарния.
  4. Позиционно преимущество на колеги, занимаващи се с устройствено планиране. Начинът на изработка, и естеството на подробните устройствени планове във вида, в който ги познаваме, предоставят широко поле за упражняване на порочни практики. Не са редки случаите, в които на конкретен собственик на терен се предлага да се "оптимизират" предвижданията на ПУП за конкретния имот, в замяна на възлагане на проектирането на сградата. Естествено, при отказ "офертата" не важи. Резултатът – възложителят се обръща не към свободно избран архитект, а към този, от когото зависи, с простата промяна на някоя и друга линия или цифра в ПУП, да получи "по-голямо РЗП", по-голяма височина, калкан към съседен имот, и пр.
  5. Позиционно преимущество на колеги, заемащи административни длъжности. Съществуват много начини за насочване на инвестиционния поток в посока към чиновниците – като започнем с издаването на "по-благоприятна виза", минем през обещанието, че "нещата ще минат бързо", та чак до откровената гавра с "простосмъртния" архитект – връщане по сто пъти за глупости, забавяне на преписката с месеци, "загубване" на документи – докато на възложителя не му писне, и не прехвърли задачата на вътрешен човек – само и само нещата да се случат. Резултатът – продукт с лошо качество, създаден при липса на конкуренция, най-често от хора, за които това не е основно занятие.
  6. Превратно разбиране на ролята на архитекта в инвестиционния процес. Процедурата по реализация на едно инвестиционно намерение такава, каквато я познаваме, свежда ролята на архитекта единствено до понятието "проектант" – т. е. работата на архитекта приключва в мига, в който изготвеният от него проект е одобрен. Умишлено пропускам въведеното съвсем наскоро изискване за упражняване на авторски надзор – то няма нищо общо с управлението на проекта. По-нататък работата се поема от други структури – надзорници, строители, доставчици (!) на оборудване, и пр., а архитектът се освобождава от отговорност. Така изпълнението на крайния продукт в голяма степен зависи от неперсонифицирани структури, и в най-малка степен – от автора – архитект. Резултатът – напълно формално изработени проекти, без отношение към каквито и да било параметри на обекта извън елементарното удовлетворяване на изискванията за законосъобразност.
  7. Тоталното изключване на архитекта от процеса по съгласуване и одобряване на инвестиционния проект. От гледна точка на приложимата процедура изглежда така, сякаш възложителят е намерил инвестиционния си проект на тротоара, и е изцяло негова грижа (и отговорност) този проект да бъде съгласуван и одобрен по предвидения в закона ред. Този принцип е доведен до абсурдната ситуация архитектът, в процеса на работата си, да няма достъп до каквито и да е данни – включително за налична инфраструктура, планове на съществуващи съседни сгради и постройки, и т. н. Също така, архитектът е лишен от възможността да защити проекта си в процеса на съгласуване по какъвто и да било начин – допускането на колеги до преписките е единствено в резултат на добра воля от страна на администраторите. И, не на последно място – архитектът е лишен от възможността да защити проекта си в случай на отказ. Липсата на възможност за обжалване на такъв отказ извън волята на възложителя поставя архитектите в неравностойно спрямо техните колеги – администратори положение, води до загуба на престиж, а най-често и до преки загуби и пропуснати ползи – без каквато и да е възможност за противопоставяне. В случаите, когато съгласуването се осъществява с доклад от консултант, се създава погрешната представа, че консултантът е фигура с по-голямо значение в инвестиционния процес – особено и предвид ролята на консултанта (надзорника) в самия строителен процес. Това в много случаи обуславя решение от страна на възложителя да се обърне първо към консултант (надзорник), който да "препоръча" архитект, и тъй нататък. Резултатът – отново ограничаване на свободния избор, отново некачествен продукт, отново липса на конкурентна среда. От финансова гледна точка резултатът е, че възложителят плаща по-скъпо за по-некачествена услуга (за сметка на "посредническите" хонорари на онези, които "помагат" нещата да се случат).И, като резултат от всичко това – архитектът е фигурата с най-малък обществен престиж в инвестиционния процес – далеч след надзорника, чиновника, строителя и доставчика. Във финансово отношение нещата стоят аналогично: надзорникът "урежда" и "узаконява", чиновникът "разрешава", строителят и доставчикът предоставят нещо реално, видимо и осезаемо. А какво прави архитектът? Произвежда хартия – колкото по-евтина, толкова по-добре.

Отговорете на тази тема

Този сайт използва "бисквитки" и други технологии за проследяване, за да направи разлика между отделните компютри, персонализирани настройки на услугата, аналитични и статистически цели и персонализиране на съдържанието и показването на реклами. Този сайт може да съдържа и "бисквитки" на трети страни. Ако продължите да използвате сайта, ние приемаме, че той съответства на текущите настройки, но можете да ги промените по всяко време. Повече информация тук: Политика за поверителност и бисквитки