Жителите на първото Българско царство

ХРАНАТА В ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

В ранното средновековие хранителните навици са доста по-различни от времето на Античността. Това се дължи основно на смяната на преобладаващото население на територията на Първото българско царство, имащо хранителнинавици доста по-различни от късноантичното местно население. По тази причина, за да се разбере какви храни е консумирало населението на българската държава през VІІ – нач. на ХІ в., първо трябва да се имат предвид хранителните навици на двата основни компонента, стоящи в основата на българската народност – славяни и прабългари и като последващ, но не по-маловажен фактор – промяната на техния хранителен режим настъпила след Покръстването. За храната на славяните Стратегикона на Маврикий казва следното:„[Славяните] Имат множество всякакви домашни животни и храни, наредени на камари – най-вече просо и жито“. На базата на това може да се твърди, че те са употребявали разнообразна храна от растителен и животински произход. Тези сведения се допълват и от „Чудесата на свети Димитър Солунски“, където е писано, че велезитите от околностите на Тиваи Димитриада имали сухи плодове, жито и варива. Освен това и археологическите данни от славянските селища също показват консумация както на храна от растителен произход, така и на животинска такава. Храната на прабългарите, като народ с номадски начин на живот, предполага основно месно-млечна диета, както е при всички други номадски общества. За да разберем каква е била храната на населението на Първото българско царство, първо трябва да се направи преглед на хранителните продукти, които със сигурност са познати на хората от това време, живели по тези земи. За по-голяма прегледност тези продукти ще бъдат раздени на две големи групи – продукти с растителен произход и продукти с животински произход. В тази работа акцентът е поставен върху храната на обикновеното население на България от времето на Първото българско царство, като разглежданата тук храна е била привична основно за него. Заедно с това част от тази храна е присъствала и на трапезата на българската аристокрация,но не трябва да се забравя, че тя с финансовите си възможности е могла да си набави и множество други вносни храни, непривични за местнатa трапеза. Освен това във владетелския двор посредством поръчки, дарове и покупки вероятно са присъствали и голям брой „екзотични“ храни.

Храни с растителен произход

Зърнени храни - Пшеница.Позната е по нашите земи още от времето на неолита и продължава да се ползва без прекъсване като основна хранителна суровина и до наши дни. Тя е и основно хлебодайно растение още от времето на култивиранетодо съвременността. Позната е от множество находки от периода на ранното средновековие, както от територията на столиците,така и от други обекти, През Средновековието се използват основно два нейни варианта – двузърнеста и меко/твърда. Характеризира се с високото си съдържание на протеини и калоричността си.

Просо - основeн продукт за приготвяне на хляб на бедно-то население до започването на отглеждането на царевицата по нашите земи. Дори след замяната му с царевицата хлябът, направен от царевично брашно, традиционно продължава да се нарича „просеник“. Този хляб е пълен с люспи поради естеството на зърната на просото и затова остава сред непредпочитаните храни от аристокрацията. При употребатa на този тип хляб основна цел е да бъде утолен глада.

Ечемик. Семена от ечемик са открити при разкопките на ранносредновековното селище на острова край Дуранкулак

Лимеци. Семена от такива са открити при разкопките на ранносредновековното селище на острова край Дуранкулак.

Ориз. Присъствие на ориз по нашите земи е засвидетелствано най-рано през ХІ в. По тази причина той не може да се отнесе към храните,употребявани от обикновения българин през Първото българско царство. Явно този ориз е донесен от изток в тогавашните византийски територии, каквито се явяват българските земи по онова време.

Зеленчуци. Растения от семейство Лукови.

Тук се включват лукът, чесънът, празът. Това са растения, разпространени по всички континенти на Стария свят, които са непретенциозни към климатичните условия. Използват се както за основна храна, така и за подправки в различни ястия и явно са единствените зеленчуци, различавани от останалите.От т. нар. „Слово за Тълкувателя“ става ясно, че чесънът, освен като храна, се е използвал в някои езически ритуали от новопокръстените българи във времето веднага след Покръстването. Теофилакт Охридски, макар и за един малко по-късен период от време, твърди също, че българите употребявали много лук и чесън за храна. Като леснодостъпни и лесни за отглеждане тези зеленчуци явно са били широк разпространени и употребявани като ежедневна храна на ранносредновековния българин. Това положение на растенията от семейство Лукови явно се запазва чак до най-ново време, защото според народните представи яденето на лук, чесън или праз се смята за готова гозба.

Семейство Бобови.

Основният съвременен представител на това семейство – фасулът, се появява много късно – едва след откриването на Америка. Въпреки това в храната на ранносредновековните българи не са липсвали представители на семейството. Йоан Екзарх в „Шестоднев“говори за бобови растения. По това време в средновековна Европа са широко отглеждани лещата и грахът. У нас следи от грахови зърна от разглеждания период произхождат от Дръстър, а от леща – от селището на острова при Дуранкулак. От по-късно време и от Византия е известна също и употребата на баклата. Явно палеоклиматичния оптимум от това време е позволявал и отглеждането на едно по-топлолюбиво бобово растение – нахута, наричан сланутък, тъй като той се споменава като основна храна на св. Иван Рилски през време на пустинническия му живот в Рила.

Семейство Кръстоцветни.

Това семейство включва известните на Балканите още от времето преди Христа зеле, ряпа в различните разно-видности, синапа (използван за направата на горчица)За тези растени липсват преки писмени или археологически данни за използването имот населението на българската държава през VІІ–Х в., но предвид полз-ването им във Византия може да се предположи присъствието им и на българската трапеза. Също така вероятно в старобългарския език думата„зеле“ е събирателна и с нея са се означавали зеленчуците изобщо.

Семейство Тиквови.

Самата тиква е донесена от Америка, но на трапезата на ранносредновековния българин са присъствали представители на семейството. При разкопки във Вътрешния град на Плиска в керамичен съд са открити семки от диня и пъпеш. Дали тези плодни зеленчуци са били част от лятната ежедневна храна на населението на Първото българско царство е трудно да се каже, но предвид местонамирането им може да се предположи, че те по-скоро са остатъци от храната или семена за посев, свързани с двореца.

Диви растения - Лапад, маруля и коприва.Няма преки доказателства за използването им като храна през разглеждания период, но предвид честото им срещане и това, че са отдавна известни като храна, е възможно и тяхното използване.

Подправки.

Вероятно за овкусяване на храните са използвани някои диворастящи растения, използващи се и до днес като подправки. Тук вероятно се включват чубрица, мащерка и други.

Гъби - вероятно са използвани за храна основно от населението на българската държава със славянски произход, тъй като за етносите с номадски начин на живот това е храна, предизвикваща отвращение. Самата дума, както и имената на повечето видове гъби, са със старославянски произход.

Регионално специфични растения-храни

Маслини. Характерни за региона около Охрид, по описанието на Теофилакт Охридски. Предвид факта, че през времето, когато живее той,вече е започнал палеоклиматичен минимум, а през времето на същест-вуването на Първото българско царство има палеоклиматичен максимум, може с голяма вероятност да се предположи, че маслинови дървета са се отглеждали и през VІІ–Х в. в този регион. За „дървено масло“ – зехтин, споменава Йоан Екзарх в „Шестоднев“.

Плодове

Ябълки. Плодът и е познат, и използван още от древните египтяни. На Балканите това е едно от най-традиционните плодни дървета и съответно плодове, познато на древните гърци и траки. Ябълката е и един от най-често споменаваните плодове, освен като библейски символ, в „Шестоднев“ на Йоан Екзарх.

Грозде.

Освен че е сред най-старите култивирани растения, лозата или гроздето във вариант на вино се явява един от най-често употребя-ваните плодове през Средновековието. От него средновековните хора си набавят голяма част от необходимите на организма захари, но заедно с това то понякога предизвиква и немалки раздори и несполуки. Възможно е именно поради последните причини кан Крум да е забранил отглеждането на лозя. Освен това след Покръстването виното става неизменна част от църковния ритуал, символизиращо „кръвта божия“. Неслучайно,също както и ябълката, лозата, гроздето и виното са доста често спомена-вани сред растителния свят, описан от Йоан Екзарх.

Смокиня.

Този южен плод също е често споменаван от Йоан Екзарх в Слово за третия ден от „Шестоднев“. Предвид палеоклиматичния температурен максимум е възможно отглеждането на това растение и в ранносредновековна България, но заедно с това не трябва да се изключва въз-можността за внос на смокинови плодове и от съседна Византия.

Круши.

Също споменат от Йоан Екзарх плод сред растителното цар-ство, сътворено от Господ и заедно с това познато на ранносредновековния българин.

Череша.

Не присъства сред споменатите от Йоан Екзарх плодни дървета, но присъствието сред околния растителен свят, заобикалящ ранносредновековния българин и употребяван от него за храна, се доказва от изследванията.

Черница.

Също не присъства сред изредените от Йоан Екзарх плодни дървета, но отново се открива при палеоботанически изследвания на материали от ранното Средновековие.

Фурми.

Използването на фурми за храна не е засвидетелствано нито в писмените източници, нито от археоботаническите изследвания. Използването им може да се свърже само с аристокрацията и то само като предположение.Не трябва да се изключва и използването на диви плодове от типа на малини, къпини, шипки и други, намиращи се и сега в горите на целия Балкански полуостров.

Ядки

Бадеми и орехи.

Споменати са от Йоан Екзарх сред познатите на ранносредновековния българин дървета, даващи плодове годни за ядене. В диво състояние вероятно се е срещал и лешник. Вероятно разнообразието на храна с растителен произход не се изчерпва само с посочените растителни видове, но писмените сведения, подпомогнати от изключително ограничените за средновековна България данни от палеоботаниката, дават такава картина.Аристокрацията и най-вече владетелския двор са ползвали и множество вносни хранителни продукти, доставени от различни места,предимно от Византия, а за разнообразието на храни от растителен произход в южната съседка на Първото българско царство красноречивоговори византийската селскостопанска енциклопедия „Геопоники“. Според твърденията на неизвестния автор на житието на св. Климент Охридски преди появата на светеца по българските земи растели само необлагородени дървета. Възможно е новото за Балканите славянско и прабългарско население да не е познавало облагородяването на овошки. Предвид събираческия и ловен начин на набавяне на храна на славяните в тяхната прародина и номадското стопанство на прабългарите е нормално тази практика да им е непозната. Заедно с това авторът на житието казва, че св. Климент Охридски „…пренесе от земята на гърците всякакъв вид облагородени дървета“. Това дава възможност да се предположи, че сред тези облагородени видове е имало и такива,които не са били познати в тогавашното време в българските земи, но присъствали тук през римската и византийската епохи. Такива са прасковите, кайсиите, сливите и др.

На базата на честотата на споменаванията на различните култури в „Земеделския закон“ – един от най-рано преведените и приложени в българската държава византийски закони – може да се твърди, че вниманието на българския земеделец в периода след Покръстването е насочено основно към нивите със зърнени посеви, без да се уточнява техният вид и лозовите насаждения. Плодните дървета и отглеждането им остават малко на заден план в интересите и на земеделските стопани, и на пакостящите им.

Следва продължение

Хрисимов, Николай (2012) Храната в Първото българско царство. Стандарти на всекидневието през Средновековието и Новото време. Сборник материали от Първа и Втора научни кръгли маси. В. Търново, 2012, с. 201-232

https://www.facebook.com/Работилничка-за-Отличници-345566875917525/ https://www.facebook.com/345566875917525/photos/a.345848585889354.1073741828.345566875917525/447676589039886/ХРАНАТА В ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

В ранното средновековие хранителните навици са доста по-различни от времето на Античността. Това се дължи основно на смяната на преобладаващото население на територията на Първото българско царство, имащо хранителнинавици доста по-различни от късноантичното местно население. По тази причина, за да се разбере какви храни е консумирало населението на българската държава през VІІ – нач. на ХІ в., първо трябва да се имат предвид хранителните навици на двата основни компонента, стоящи в основата на българската народност – славяни и прабългари и като последващ, но не по-маловажен фактор – промяната на техния хранителен режим настъпила след Покръстването. За храната на славяните Стратегикона на Маврикий казва следното:„[Славяните] Имат множество всякакви домашни животни и храни, наредени на камари – най-вече просо и жито“. На базата на това може да се твърди, че те са употребявали разнообразна храна от растителен и животински произход. Тези сведения се допълват и от „Чудесата на свети Димитър Солунски“, където е писано, че велезитите от околностите на Тиваи Димитриада имали сухи плодове, жито и варива. Освен това и археологическите данни от славянските селища също показват консумация както на храна от растителен произход, така и на животинска такава. Храната на прабългарите, като народ с номадски начин на живот, предполага основно месно-млечна диета, както е при всички други номадски общества. За да разберем каква е била храната на населението на Първото българско царство, първо трябва да се направи преглед на хранителните продукти, които със сигурност са познати на хората от това време, живели по тези земи. За по-голяма прегледност тези продукти ще бъдат раздени на две големи групи – продукти с растителен произход и продукти с животински произход. В тази работа акцентът е поставен върху храната на обикновеното население на България от времето на Първото българско царство, като разглежданата тук храна е била привична основно за него. Заедно с това част от тази храна е присъствала и на трапезата на българската аристокрация,но не трябва да се забравя, че тя с финансовите си възможности е могла да си набави и множество други вносни храни, непривични за местнатa трапеза. Освен това във владетелския двор посредством поръчки, дарове и покупки вероятно са присъствали и голям брой „екзотични“ храни.

Храни с растителен произход

Зърнени храни - Пшеница.Позната е по нашите земи още от времето на неолита и продължава да се ползва без прекъсване като основна хранителна суровина и до наши дни. Тя е и основно хлебодайно растение още от времето на култивиранетодо съвременността. Позната е от множество находки от периода на ранното средновековие, както от територията на столиците,така и от други обекти, През Средновековието се използват основно два нейни варианта – двузърнеста и меко/твърда. Характеризира се с високото си съдържание на протеини и калоричността си.

Просо - основeн продукт за приготвяне на хляб на бедно-то население до започването на отглеждането на царевицата по нашите земи. Дори след замяната му с царевицата хлябът, направен от царевично брашно, традиционно продължава да се нарича „просеник“. Този хляб е пълен с люспи поради естеството на зърната на просото и затова остава сред непредпочитаните храни от аристокрацията. При употребатa на този тип хляб основна цел е да бъде утолен глада.

Ечемик. Семена от ечемик са открити при разкопките на ранносредновековното селище на острова край Дуранкулак

Лимеци. Семена от такива са открити при разкопките на ранносредновековното селище на острова край Дуранкулак.

Ориз. Присъствие на ориз по нашите земи е засвидетелствано най-рано през ХІ в. По тази причина той не може да се отнесе към храните,употребявани от обикновения българин през Първото българско царство. Явно този ориз е донесен от изток в тогавашните византийски територии, каквито се явяват българските земи по онова време.

Зеленчуци. Растения от семейство Лукови.

Тук се включват лукът, чесънът, празът. Това са растения, разпространени по всички континенти на Стария свят, които са непретенциозни към климатичните условия. Използват се както за основна храна, така и за подправки в различни ястия и явно са единствените зеленчуци, различавани от останалите.От т. нар. „Слово за Тълкувателя“ става ясно, че чесънът, освен като храна, се е използвал в някои езически ритуали от новопокръстените българи във времето веднага след Покръстването. Теофилакт Охридски, макар и за един малко по-късен период от време, твърди също, че българите употребявали много лук и чесън за храна. Като леснодостъпни и лесни за отглеждане тези зеленчуци явно са били широк разпространени и употребявани като ежедневна храна на ранносредновековния българин. Това положение на растенията от семейство Лукови явно се запазва чак до най-ново време, защото според народните представи яденето на лук, чесън или праз се смята за готова гозба.

Семейство Бобови.

Основният съвременен представител на това семейство – фасулът, се появява много късно – едва след откриването на Америка. Въпреки това в храната на ранносредновековните българи не са липсвали представители на семейството. Йоан Екзарх в „Шестоднев“говори за бобови растения. По това време в средновековна Европа са широко отглеждани лещата и грахът. У нас следи от грахови зърна от разглеждания период произхождат от Дръстър, а от леща – от селището на острова при Дуранкулак. От по-късно време и от Византия е известна също и употребата на баклата. Явно палеоклиматичния оптимум от това време е позволявал и отглеждането на едно по-топлолюбиво бобово растение – нахута, наричан сланутък, тъй като той се споменава като основна храна на св. Иван Рилски през време на пустинническия му живот в Рила.

Семейство Кръстоцветни.

Това семейство включва известните на Балканите още от времето преди Христа зеле, ряпа в различните разно-видности, синапа (използван за направата на горчица)За тези растени липсват преки писмени или археологически данни за използването имот населението на българската държава през VІІ–Х в., но предвид полз-ването им във Византия може да се предположи присъствието им и на българската трапеза. Също така вероятно в старобългарския език думата„зеле“ е събирателна и с нея са се означавали зеленчуците изобщо.

Семейство Тиквови.

Самата тиква е донесена от Америка, но на трапезата на ранносредновековния българин са присъствали представители на семейството. При разкопки във Вътрешния град на Плиска в керамичен съд са открити семки от диня и пъпеш. Дали тези плодни зеленчуци са били част от лятната ежедневна храна на населението на Първото българско царство е трудно да се каже, но предвид местонамирането им може да се предположи, че те по-скоро са остатъци от храната или семена за посев, свързани с двореца.

Диви растения - Лапад, маруля и коприва.Няма преки доказателства за използването им като храна през разглеждания период, но предвид честото им срещане и това, че са отдавна известни като храна, е възможно и тяхното използване.

Подправки.

Вероятно за овкусяване на храните са използвани някои диворастящи растения, използващи се и до днес като подправки. Тук вероятно се включват чубрица, мащерка и други.

Гъби - вероятно са използвани за храна основно от населението на българската държава със славянски произход, тъй като за етносите с номадски начин на живот това е храна, предизвикваща отвращение. Самата дума, както и имената на повечето видове гъби, са със старославянски произход.

Регионално специфични растения-храни

Маслини. Характерни за региона около Охрид, по описанието на Теофилакт Охридски. Предвид факта, че през времето, когато живее той,вече е започнал палеоклиматичен минимум, а през времето на същест-вуването на Първото българско царство има палеоклиматичен максимум, може с голяма вероятност да се предположи, че маслинови дървета са се отглеждали и през VІІ–Х в. в този регион. За „дървено масло“ – зехтин, споменава Йоан Екзарх в „Шестоднев“.

Плодове

Ябълки. Плодът и е познат, и използван още от древните египтяни. На Балканите това е едно от най-традиционните плодни дървета и съответно плодове, познато на древните гърци и траки. Ябълката е и един от най-често споменаваните плодове, освен като библейски символ, в „Шестоднев“ на Йоан Екзарх.

Грозде.

Освен че е сред най-старите култивирани растения, лозата или гроздето във вариант на вино се явява един от най-често употребя-ваните плодове през Средновековието. От него средновековните хора си набавят голяма част от необходимите на организма захари, но заедно с това то понякога предизвиква и немалки раздори и несполуки. Възможно е именно поради последните причини кан Крум да е забранил отглеждането на лозя. Освен това след Покръстването виното става неизменна част от църковния ритуал, символизиращо „кръвта божия“. Неслучайно,също както и ябълката, лозата, гроздето и виното са доста често спомена-вани сред растителния свят, описан от Йоан Екзарх.

Смокиня.

Този южен плод също е често споменаван от Йоан Екзарх в Слово за третия ден от „Шестоднев“. Предвид палеоклиматичния температурен максимум е възможно отглеждането на това растение и в ранносредновековна България, но заедно с това не трябва да се изключва въз-можността за внос на смокинови плодове и от съседна Византия.

Круши.

Също споменат от Йоан Екзарх плод сред растителното цар-ство, сътворено от Господ и заедно с това познато на ранносредновековния българин.

Череша.

Не присъства сред споменатите от Йоан Екзарх плодни дървета, но присъствието сред околния растителен свят, заобикалящ ранносредновековния българин и употребяван от него за храна, се доказва от изследванията.

Черница.

Също не присъства сред изредените от Йоан Екзарх плодни дървета, но отново се открива при палеоботанически изследвания на материали от ранното Средновековие.

Фурми.

Използването на фурми за храна не е засвидетелствано нито в писмените източници, нито от археоботаническите изследвания. Използването им може да се свърже само с аристокрацията и то само като предположение.Не трябва да се изключва и използването на диви плодове от типа на малини, къпини, шипки и други, намиращи се и сега в горите на целия Балкански полуостров.

Ядки

Бадеми и орехи.

Споменати са от Йоан Екзарх сред познатите на ранносредновековния българин дървета, даващи плодове годни за ядене. В диво състояние вероятно се е срещал и лешник. Вероятно разнообразието на храна с растителен произход не се изчерпва само с посочените растителни видове, но писмените сведения, подпомогнати от изключително ограничените за средновековна България данни от палеоботаниката, дават такава картина.Аристокрацията и най-вече владетелския двор са ползвали и множество вносни хранителни продукти, доставени от различни места,предимно от Византия, а за разнообразието на храни от растителен произход в южната съседка на Първото българско царство красноречивоговори византийската селскостопанска енциклопедия „Геопоники“. Според твърденията на неизвестния автор на житието на св. Климент Охридски преди появата на светеца по българските земи растели само необлагородени дървета. Възможно е новото за Балканите славянско и прабългарско население да не е познавало облагородяването на овошки. Предвид събираческия и ловен начин на набавяне на храна на славяните в тяхната прародина и номадското стопанство на прабългарите е нормално тази практика да им е непозната. Заедно с това авторът на житието казва, че св. Климент Охридски „…пренесе от земята на гърците всякакъв вид облагородени дървета“. Това дава възможност да се предположи, че сред тези облагородени видове е имало и такива,които не са били познати в тогавашното време в българските земи, но присъствали тук през римската и византийската епохи. Такива са прасковите, кайсиите, сливите и др.

На базата на честотата на споменаванията на различните култури в „Земеделския закон“ – един от най-рано преведените и приложени в българската държава византийски закони – може да се твърди, че вниманието на българския земеделец в периода след Покръстването е насочено основно към нивите със зърнени посеви, без да се уточнява техният вид и лозовите насаждения. Плодните дървета и отглеждането им остават малко на заден план в интересите и на земеделските стопани, и на пакостящите им.

Следва продължение

Хрисимов, Николай (2012) Храната в Първото българско царство. Стандарти на всекидневието през Средновековието и Новото време. Сборник материали от Първа и Втора научни кръгли маси. В. Търново, 2012, с. 201-232

Отговорете на тази тема

Този сайт използва "бисквитки" и други технологии за проследяване, за да направи разлика между отделните компютри, персонализирани настройки на услугата, аналитични и статистически цели и персонализиране на съдържанието и показването на реклами. Този сайт може да съдържа и "бисквитки" на трети страни. Ако продължите да използвате сайта, ние приемаме, че той съответства на текущите настройки, но можете да ги промените по всяко време. Повече информация тук: Политика за поверителност и бисквитки